всеки има по една такава история. вече и ние си имаме.
на 3-тата сутрин на Банско станахме рано и в добро настроение, надъхани за сериозно каране - като за последно. прехвърчаше мокър сняг и от лифта почти не се виждаха следи от скиори и "бордаджии". на седалката до нас се намърда едно момче. разговорихме се. бил сноуборд-инструктор и мислел малко да покара преди първия си урок. викаме си "ей тоя ще ни светне за готските места тука". обещаващо!
- ако сте гледали снежния жокер на списание 1, има една история за Банско. ей в тая гора ще ви заведа. малко хора я знаят и не е отъпкано. там се губят най-много. с едни норвежци се сцепихме от каране оня ден.
последвахме го. в началото беше фън - опитвахме се да сърфираме в пудрата, падахме и се въргаляхме в дълбокия сняг, откопавахме се и продължавахме. от един момент нататък трябваше да изтеглим наляво към пистите, само че беше толкова стръмно, че не можах да спра да свличам. озовах се в ниското и за малко да цопна в една рекичка. нямах идея как да се кача обратно. инструктора тръгна към мен свличайки немалко количество сняг.
- на това се вика лавина. ха-ха!
показа ми как се процедира в такива условия - забиваш дъската над себе си и се набираш нагоре. ако снега е мек и потъваш, с желязно търпение си оформяш стъпълца и така лека полека...
- трябва да минем този улей и след ония дървета е пистата.
в улея е страшно!, разбирай лавиноопасно. по новините бяха казали много да се внимава. майка ми ме беше предупредила и дори вечерта ми писа sms-и. "ще тръгнеш да се доказваш с момчетата да карате извън пистите.. един път се случва белята.. секунда невнимание, цял живот мъртъв..". минахме улея, минахме и дърветата, а писта не се виждаше. викам му: "давай човек! стана обяд, напече, ще се смъкне тоз сняг и тука ще си останем.."
- топло ни е щото катерим. иначе си е студено. снега отдолу е твърд. ти не го мисли - те всеки ден разправят за лавини...
някъде много надълбоко снега може и да е твърд, но аз като стъпех, потъвах до чатала. anyway, минахме втори улей и втора поредица дървета. после трети. като се погледнех отстрани не можех да повярвам, че това действително съм аз и съм попаднала в подобна ситуация. катерих се по няма-такъв-отвес, пълзях, пропадах, залавях се за борчета... в продължение на 4 часа буквално се борех за живота си. инструкторчето, което е и планински водач, представете си, нямаше въже, разполагаше с радиостанция без обхват и телефон без кредит! шибан оптимист!
- мислех, че сме зад оня улей. ако знаех, че сме толкова надалеч, щяхме да пуснем до Дамяница и да повървим. сега щяхме да сме на кабинките.
мразех го. на моменти го изпреварвах и му проправях път, като се изморях го пусках напред и го подпирах...
- споко - ще ви изведа живи и здрави.
признавам му, удържа си на думата - каза, че ще покаже къде се губят сноубордистите и ни показа; каза, че ще ни изведе от гората и ни изведе (след 4 часа!!!).
щом излязохме на пистата каза:
- малееее, минахме 3 лавиноопасни участъка. аз не ти казах да не те спичам. само мога да ви благодаря, че споделихте приключението с мен. трябва да тръгвам, наистина.
и отпраши.