we are fun racers

май

Peaches партито беше едно от най-добрите, да не кажа най-доброто поради късопаметност. Не беше яко по онзи начин, когато виждаш познати и е social, и е разнообразно, и friendly. Не. Не беше нужно да е такова. Peaches изпълни сцената и целия клуб без да остави място за никакви разсейващи фактори. Водеше се DJ Set, но вместо да пуска своите парчета, тя ги изпя. Вика ни bitches в добрия смисъл на думата и си слага микрофона наместо хуй, пада зад сцената, въртя синджири около врата си и пусна един турски гей от публиката да се качи да танцува на сантиметри от миксера, ... лека, абсолютно професионална, уникална. Обичам я от първия момент когато я чух, а след като я видях вече си имам житейски role model. Искам да знам what else is in the teaches of Peaches (besides sex on the beaches). Истанбул е невероятен град, но за мен тя си остана highlight-а на пътуването. Накрая си поисках плакат от услужливите турци, на които сякаш културата не позволява да отказват. Сега виси на стената ми в златиста рамка.

Тъкмо когато животът ми се върна към нормално, ми гръмна харда. Нямаше експлозия, нито искри или дим. Информацията ми бе затрита съвсем без зрелището, което заслужаваше. Подобни неща се приемат философски - нали съм здрав, имам и по-големи ценности... А и липсата на лаптоп има редица положителни страни. Да си го кажем, интернета е една от основните причини за затлъстяване на най-удобните части на тялото. През седмиците без компютър ми остана време да почета, да се видя с приятели, да погледам телевизия. Дори имах неблагоразумието да изгледам шибаната Евровизия, което нямаше да си простя ако не беше една единствена песен насред всичката скръб - френската. Разбира се, тя дори не влезе в първите десет. Не беше за тоя топ тен. Хората са нещастници.

юни

В натовареният ми график на self-admiration се наложи да вместя някои от безмилостните удари на реалността. Оперираха майка ми. Камъни в жлъчката. Диабета и бил подарък от тати, камъните от мен. Не се разбираме много и това добавя допълнителен драматизъм. Преди операцията ми беше предадено семейното злато, няколко стотин лева и подарък, който да предам на нейна приятелка. Сбогувахме се един вид. Взеха я в операционната в 9:00. Принципно 45 минути е процедурата. Мина час,... два... два и половина... В такива моменти едни особени мисли нахлуват в съзнанието. Мисли, които по принцип си стоят закътани и не допускам да превземат и вилнеят. Всеки гущер иска да бъде дракон. Всеки иска да е силен, хладнокръвен, а подобни ситуации определят човека. Аз се предадох на страха. За някакви часове всичко, което правя изгуби смисъл. Пуфф - изчезна. Върнаха я бледа, разпрана, с висящи дренажи от стомаха и оповръщана.

Още на следващия ден нещата придобиха по-светли оттенъци. Семейно преживяхме катарзис в първия, аристотеловия смисъл на думата.

И без тези три дни прекарани в хирургията, съм обсебена от мисълта за старост и болести, от изгубване на разсъдъка, на способности... Виждам го да се случва наоколо и как единственият начин да се приеме е със смирение от обречеността. Нещата просто не отиват на добре... В този ред на мисли едно интервю на Terry Pratchett от вчера.