Hello My Name Is

nickolette

неделя, май 13, 2007

on the road again

Но тогава, в ранните дни, те танцуваха по улиците като отвързани, като помрачени, а аз се тътрех отзад, както цял живот съм се тътрал след хората, които са ми били интересни, защото единствените хора за мен са лудите, онези луди за живот, луди за разговори, луди за спасение, онези, които пожелават всичко наведнъж, които никога не се прозяват, нито дрънкат баналности, а горят, горят, горят като приказни жълти фойерверки, разпукват се сред небето, същински звездни паяци, а отвътре блясва синкавата светлина на сърцевината им и тогава всички се стъписват: "Аууууу!"
Джек Керуак

Реших да отида до Пловдив след тежка предварителна сесия и седмици на самоизолация, за които не ми се говори. Онова тъпо задоволство след взет изпит отмина бързо, а след него дойде поканата от Ragga-та "хайди хайди хайди хайди"
"Едвам ме нави", както казваше един агент от Шопландия.
Предложих на Баджо да ме придружи, и без това отиваме в неговия край. Разбрахме се 10 часа да хващаме стопа. Баджо преди 12 не става, а и предната вечер се напил, после се сбил и главата на един скапаняк той разбил... (както е казал поета.)

Към 2 - 2 и нещо следобед, още преди да сме стигнали стопа, едно шофьорче ни махна и спря. Караше товарен микробус, бил футболен съдия, имаше 5-6 телефона на таблото и се занимаваше с още толкова неща. Първият типичен образ от поредицата. Образа на хитрягата. Скачахме от теми за общи познати, футбол, пари до китайския масаж с коса, който Баджо наскоро преживял, и на който шофьорчето искрено се възхити. Остави ни в Габрово, където едва третата кола ни качи.

Мъжа се държеше авторитетно и се притесняваше, че климатика отказва. Беше доктор, но също се занимаваше с няколко неща, все покрай медицината. Започнал като съдебен лекар, наскоро открил приемна в поликлиниката в Търново за консултация на инвалиди, където помагат на хората да упражнят правата си и да преборят бюрократичната машина. Помагал още и на циганите да съдят държавата по международни съдилища, занимавал се с трудова медицина, имал бизнес с нек'ви индийци (изглежда е мода сред бизнес средите). Всичко това ни разкри постепенно в процеса на разговор. След като се отпусна ни разправи за рок фестовете в Ловеч и как с неговите хора предната седмица се пускали с делта планер.
Наложи се да минем през Казанлък да вземем някакъв човек от автогарата. Човека се оказа поддържана мацка с големи орехови очи, компетентно носле и тих глас. Доктора ни представи: "Те са с мен. Стопаджии. Той е философ, а тя юрист." И така, кола интелектуалци продължихме заедно до разклона за Пловдив. С целия ми респект, докторчето беше лишено от всякаква артистичност, но пък явно беше ценител и се радваше на живота, доколкото липсата му на въображение позволява. Поблагодарихме им.

За нула време ни качиха, и то пак докторчета. Майни, стоматолози, плазмаджиии, толкова в шаблона, че не се отървах от чувството, че ги познавам. Имаха си всички екстри - причезчици, очилца, парфюма и party-поведението. Пуснаха ни Sobieski mix и под 130 не падаха. Знаеха се с мои приятели - стоматолози-хаусъри от Пловдив, но докато ги обсъдим вече бяхме в центъра.

Петък следобед в това слънце Пловдив изглежда оживен европейски град, където хората си носят новите дрехи. Направихме си няколко туристически снимки, хапнахме по пица и айде във клуба.

Отпред се запознах със Зародиш, човека, който мирише на светкавица Hilla и за моя огромна изненада видях emo stars. Освен млади emo-банди и други разни, на живо свириха и групата на Ragga-та - Пейчин Болт, към които той идеално ми се вписва.
Ако погото е за клошари, клошари имаше.
След концерта се качихме на едно от тепетата. Много хора. Непознати, разправящи се за познатите неща. Въобще красивият слънчев ден завърши със забавна топла вечер.
Прибрахме се с такси. Знаех, че Ragga-та живее в гетото и бях слушала истории за там. От терасата и той ми разказа още няколко. Позволи ми да го видя в квартала му, семейството му и как се държи сред приятели.
Проповядва...

На следващия ден, не че стопа не вървеше, но ние се забихме тъпо. Тръгнахме с един дядка към Троян, но нещо се изплашихме от многото път и слязохме след Карлово. След един час кибичене на слънце, прах и Sizzla, влязохме в града и хванахме влака. От умора вече бях почнала да се предавам, когато Баджо тръгна да ме зарибява по SP с живи изпълнения. Прилив на енергия, смях и много позитив се прибрах.

Етикети: , ,

2 Comments:

  • At 9:48 пр.об., Blogger Pavel said…

    като се върнеш от US напиши първата си книга. а за вдъхновение чети 'Едноетажна Америка' на Илф и Петров... книгата кръсти 'Работи ли американецът и докато чука?' ;-)

     
  • At 10:14 сл.об., Anonymous Анонимен said…

    raboti, ama na neia i haresa... :))

     

Публикуване на коментар

<< Home