the Holy Land

Още преди check-in, охраната подлага всеки един на кръстосан разпит. “Откъде идвате?, С какво пътувахте?, Спирахте ли някъде?, Оставяхте ли колата без надзор?, Някой да ви е давал нещо?...

А обикновено една страна се познава по летището. (Изключение може би прави наебания Детройт, на чието международно летище, освен милионите магазини има оксижен бар с персонал от разнорасови мадами от класата на тези в козметичен салон в Сохо.) Нашето си летище, макар и с терминал 2, е нещастно, пусто и полетите са винаги под въпрос, благодарение на архитектурния гений, решил да го дислоцира във вечната мъгла. Чувала съм, че мястото било умишлено избрано по време на Втората световна, за да сме трудни за откриване. И така сме си останали... труднодостъпни. Няма да драматизирам излишно. Все пак излетяхме, кацнахме, аплодирахме. Това с аплодирането след приземяване много ме забавлява. Като край на представление, но тук е сякаш “оживяхме, представлението продължава!”.

Оттук всичко тръгна сравнително гладко.

Планът за екскурзията беше следния: първите пет дни (два преди Коледа и два след) прекарвам със семейството и се придържам към групата по стъпките на Иисус – от раждането му във Витлеем до разпъването на Голгота, през много от чудесата в Назарет. На петия ден ги изпращам до Тел Авив и се обаждам на израелския си приятел Илел или някой от списъка с телефони на познати в джоба ми, с които се омазваме следващите 2 седмици. Всъщност други познати нямах. Телефоните бяха на един графити-артист от нета, който някога съвсем виртуално ми помогна да направя шаблон на Моамър Кадафи в подкрепа на медиците в Либия, някакъв катерач, работил с приятели-катерачи, реге диджей, с който други приятели се запознали на фестивал в Германия, и разбира се, адреси на хостели в Йерусалим и Тел Авив и инструкции как да стигна до тях. Е, не може да се каже, че съм тръгнала неподготвена...

Пристъпих към изпълнение. Първите дни изглеждаха горе-долу така: 8:00 - ставане и закуска, 9:00 – Божи гроб (моля, викайте ми “хаджи”), 10:00 – минути за снимки,... За кратко време бях в най-стария град на света, най-ниската точка на света (Мъртво море е фън лайк шит.), собственоръчно се баптисах на река Йордан, ядох от рибата, която Иисус някога размножил и нахранил 300 човека без жените и децата. И тях нахранил, но те не се броят... Стъпах в три от четирите морета, към които Израел има излаз, празнувах Рождество Христово във Витлем на площад, пълен с араби, които почнаха да ни наобикалят и пускат ръце и ние се изнесохме.

Успоредно с историческите и религиозни атракции имах възможност да наблюдавам и един друг културен феномен – 60 българина в автобус и половина на средна възраст 45 години, които мрънкат, нервничат, а влязат ли в магазин се изпокарват помежду си. Няма такова!

С наш'те наистина беше хубаво, все пак това беше първото ни семейно пътуване в чужбина, но и се радвах, че свърши.

Ето, че се срещам с Илел (споменавала съм го и друг път) в кафенце на плажа в Тел Авив. Запознахме се това лято в Чикаго. Търсех най-евтиния начин да стигна до Ню Йорк и започнах работа при него като тираджия и хамалин за три дни. Тежка и ужасно мизерна работа, но и както се оказа, добре платена. После си направихме среща в Амстердам, идва ми нагости в България,... С две думи, нов приятел, с който съм преживяла повече, отколкото с много от старите. Нахилен ме помъква към някакъв бар и се запознавам с някои негови приятели, накрая си хващаме влак, за да стигнем до Ювелим – селото, в което живее семейството му.

Селото е... кокетно, къщата е огромна, без да е маниакално чиста. В хола има пияно и в почти всяка стая по една китара. Родителите му са сърдечни хора, горди с Илел, тримата му братя и две сестри. Илел не вярва в гордостта. Казва, че баща му цял живот работи в завод за оръжия, прави оптиката, с които се въоръжава армията и остава за износ. “Израел е един от най-големите износители и аз съм много горд от това!” И двамата се разхилваме. Майка му е американка и в момента работи с инвалиди в съседно село. След 3 дни ще се разболее, ще ходим по болници и ще се напиваме от мъка. Слава Богу, оправи се.

На следващия ден отиваме на стоп до някакво друго село по на север да ядем хумус и да се срещнем с братовчедката на Илел, за която слушам отдавна.

Еля е най-очарователното нещо, което съм виждала. Нежна, мъничка, постоянно говори за секс и се смее след всяко нещо, което тя или някои друг каже. Живяла е в Коста Рика, където се е грижила за малки тигърчета, пантерки и други рожби на джунглата. Цяла вечер лаф, смях, нови хора. Оставаме да спим там, а на следващия ден се закарваме в посока Тел Авив до път 443, построен изключително за евреи, където тримата да се включим в протестите на местното палестинско население.

Когато преди години започнали строежа и взели земята от местните, им обещали, че пътя се прави в интерес на живущите в района, щял бъде транспортната артерия на шестте палестински селища, измежду които и Рамала. В следващия момент, обаче решили, че поради съображения за сигурност преминаването на палестински граждани няма да се допуска. Тук не става въпрос да се спре нахлуването на палестинци на територията на Израел, а за магистрала намираща се изцяло в земите на Западния бряг. Сега местните са принудени да карат по черни пътища, встрани от този, което прави пътуването опасно, удължава го и го оскъпява повече от двойно. Само късметлии с издадено им временно разрешително могат да се радват на шорткъта.

Като цяло пътищата в Израел са безупречни, някои на не повече от две години. За да стигнем до мястото на протестите минаваме през Модеин Илит - едно от онези нелегални по международното право еврейски селища, построени по най-високите стандарти на урбанистично планиране, с перспективата да се разрастват, но така че пак да останат зелени площи. Тази колония е основана 1993-та г. Красив, бял град, пълен с ортодоксални евреи, за които дори срането е свята дейност. Само след няколко километра, в управляваните от араби села картината рязко се променя – мръсно е, без улично осветление и тротоари.

Огромните циментови ограждения започват от знаците индикиращи, че наближаваме главния път, известен като магистрала 443. Докато чакаме някакъв активист да ни вземе с колата си, встрани виждам двама палестинци да преминават през дупка в оградата, да излизат на пътека и да тръгват нагоре-надуло по хълмовете. Илел също ги вижда. “Може би отиват на работа, може би пренасят експлозиви.”

Закарват ни до Бейлин с кола. Купуваме си фалафели и се виждаме с други протестиращи от Израел, Англия, Испания, Америка, един японец. Аз представям България. Не сме голяма група, но е важно, че сме там да покажем съпричастност. Идеята е арабите да видят, че не всички израилтяни са съгласни с това, което правителството прави от тяхно име. (Също както назад във времето, когато евреи започнали да се заселват в земите в днешен Израел, не всички били агресивно настроени. Част от тях, противно на ционистите, искали да живеят редом до палестинците, без да налагат свои правила и основават своя държава. Палестинците пък, от своя страна, нямали общ враг, срещу който да се обединят, както сега, а враждували момежду си.)

Всички се натоварваме в микробусче. Седнала на земята и се опитвам да ям фалафел, докато вземаме луди завои нагоре до селото. Събираме се и чакаме не знам какво. Малки палестинчета ни наобикалят като циганета, без да спазват онази общоприета дистанция от минимум 20 сантиметра, която във Великобритания е дори двойна. Черпят ни със семки и се смеем на комуникацията, която осъществяваме. Напълно невербална. Появяват се и баш мъжете и протеста започва. Тръгваме от мястото, където досега чакахме, по полянка и нагоре към пътя и строените израелски войници. Обикновено до там може да се отиде невъзпрепятствано, но точно в деня на протеста предвидливо са издали забрана, така че военните да могат да стрелят легално по нас. Скандираме нещо на арабски. Може да се отричам от майка си, незнам. Или адресирам техните майки... Така или иначе и от двете страни идва подкрепление – още хора от селото vs. два военни джипа. На моменти става напрегнато. Виждам само реакции без да разбирам какво ги провокира. Някои от по-възрастните палестинци се спречкват с военните. Наобикалят ги 10-тина от новите ми познати от микробуса с фотоапарати и камери. Двама от военните, единствените двама в сини униформи, също имат камера, но снимат от далеч. Това явно си е няк'во шоу всеки петък. По-яко е от на клуб. Има повече адреналин, може да те удари камък, обгазяват те... Че и хваща. И кик има. Подкарват ни надолу към улицата. Интернационалната групичка оставаме, а униформените подгонват палестинците нагоре по отсрещния баир, които се насочват към високи изоставени сгради. Военните стрелят по тях със сълзотворен газ. Решават, че стига толкова и е време да дадат урок и на нас - сеирджиите. Първо покрай нас минават пешаците, след това и 2-та джипа. Вторият спира. Пуска граната. Потегля. Всички тръгват да бягат. Тръгвам и аз. Влизам в двора на някакви хора, а след малко при мен идва разплакана и сополива американката. Понадишала се е добре. Редовните по протести като този си знаят и си носят лук в мънички кутийки. Като го помиришеш страшно облекчавал дишането и като цяло ефекта от сълзотворния газ. Понякога палестинците дори хващат изстреляните по тях гранати и ги мятат обратно при войниците, което е много смешно да се наблюдава. От друга страна, самите войници в действителност са деца на по 18 години, въоръжени с М-16, които се гледат отстрани и си мислят, че е яко. Че те са много яки...