L'Europeo

A revolution isn't a gala dinner. It cannot be created like a book, a drawing or a tapestry. It cannot unfold with such elegance, tranquility and delicacy. Or such sweetness, affability. Courtesy, restraint and generosity. A revolution is an uprising, a violent act by which one class overthrows another.

С мисълта, че хвърлям 8 лева си взех втория брой на италианското списание L'Europeo. Втори брой за България, пръв за мен, а иначе с история от 45-та година. Хипарка със запален конус на корицата и 1968 в червено. Оптимизъм и хедонизъм.
Летата в Щатите съм карала хора да ми разправят за тогава. В Сан Франциско говорих с гангстер от Haight Str, прекарал живота си там, разказа как се е променяла култовата улица през годините – как хипитата превзели, после черните и кои извести личности са се друсали по ъглите; в Детройт възрастен човек, целият в татуси, преживял появата на LSD - “been there, done that“, каза; ветерани от войната във Виетнам са ми признавали как се продавали алкохол и цигари на жълтите, за да изкарат някои лев/долар.

От Hollywood прекрасно са се погрижили да опознаем този период от американската история, барабар с модата и интериорните решения, музиката и клубния живот, арт, арт, арт.

16 февруари Beatles и Mia Farrow заминават за Индия при духовния наставник Махариши;

16 март Робърт Канеди обявява кандидатурата си;

4 април Мартин Лутър Кинг е застрелян;

29 април премиера на “Коса“ на Бродуей;

5 юни Робърт Кенеди е застрелян от палестинец;

19 юни около 50 000 души се събират във Вашингтон на протест, предвождан от вдовицата на Мартин Лутър Кинг;

16 октомври оная култова снимка на почетната стълбичка на Олимпиада, победилите на 200 метра черни американци поздравяват със знака на Black Power;

20 октомври Онасис и Жаклин Кенеди сключват брак;

5 ноември Никсън е избран за президент;

24 декември Аполо 8 застава на орбита около луната. В пряко предаване по телевизията членовете на екипажа четат текстове от Библията.

След всичко това за останалата част от света малко се бях сещала.

И сега обратно към списанието.

Не съм запозната с писанията на редактора Калина Андролова. (Линчувайте ме, но не чета Новинар.) От уводната й статия малко се уплаших. Сякаш писана от ученичка, която си води тефтерче с крилати фрази и тук просто ги е навързала, някои в кавички, други не. "Културата е възпитание в степен на съпротива.“,“Революцията не е ли най-приятния ден от седмицата?“, “Някои хора са по-прозорливи, но то е с цената на периодична омраза към себе си.“, “Ние сме жители на един непрекъснато променящ се фанатизъм.“ И т. н. и т. н. На ей толкова бях да ме откаже.

От страница 10 нататък обаче следва хубавата част. 160 хубави страници пълни с интересни текстове, култова фото-журналистика и подбрани рекламодатели. Първите статии са за това състояла ли се е въобще 1968-ма в България. Деветото издание на световния фестивал на на младежта и студентите в София и реакциите провокирани от световните събития. Участието на наши части в потушаването на Пражката пролет. „Наши части“ се оказаха по-големите с 2-3 години приятели на баща ми. Голяма година било за Чехословакия, а ние сме пак путките. Има снимка на шикозната тогава Лили Иванова – шикозна от главата до петите. Малко за Невена Коканова, малко за Радой Ралин, за Блага Димитрова и сладкото виетнамче, което си осиновила. Малко, колкото такива като мен да придобият представа, защо са ни скъпи тези хора. Времето им придава доза романтизъм и Лили Иванова престава да бъде просто карикатура, Блага Димитрова престава да бъде задължение от учебника...

Култ към революцията.

“И богатият и клошарят са равноправни; и единият и другият имат право да спят под мостовете на Сена. Само че първият, за разлика от втория, не упражнява това си право – това е демокрация.“

Следва обстойна статия за Франция и културната революция през същата 68-ма. Концертите в двора на Сорбоната с графити “Долу светът, в който гаранцията да не умрем от глад бе изтъргувана за гаранцията, че ще умрем от скука“, барикадите, хаоса, Сартр, закриването на фестивала в Кан, описано така, че все едно си там. Интервю с Даниел Кон-Бендит – студентът започнал революцията с въпроса си защо към часовете по физическо няма сексуално образование и довел Шарл дьо Гол дотам да попита чрез референдум народа си „вий мен уважавате ли ме?“. Сега е в Европейския парламент като част от Зелената партия.

Напрвена е кратка ревизия на любовния живот на Бриджит Бардо. Кратка, кратка... 13 страници.

Още за Чехословакия, Италия, Сърбия.

По темата изгледах the Dreamers (2003) на Bertolucci - невероятно красив филм! за брат и сестра французи, оставени сами в къщата на родителите си. На гости си канят американски студент и на фона на размирния Париж през 1968 те прекарват времето си затворени, играят на филми, които игри преминават в психологически изпитания. Има препратки към стари класически ленти, което е и мечтата на Bertolucci - да живее във филм.

Modern Times

Новата обновяваща се поредица снимки на Patrick Tsai (Pat Pat) документираща хаоса и чудесата на Китай през най-съдбоносната му година.

Тайвано-американеца Pat Pat е израснал в Калифорния и учил в Ню Йорк. Потресен от войната в Ирак, той се изнесъл и заминал за Тайпей, за да се занимава сериозно с фотография. Три години по-късно се запознал с Madi, която живяла в Китай в интернет. Срещнали се в Хонг Конг, влюбили се, напуснали работа и заедно се впуснали в пан-азиатско приключение. С купчините снимки направени по време на пътуването, те се установили в Китай и отворили студиото My Little Dead Dick. Наскоро се върнали от Тибет и Непал.

"Защото това, което започва като безотговорност често се превръща във възможност и понякога ти трябва само леко побутване за да направиш скока."

The Taming of the Shrew

With soft low tongue and lowly courtesy
And say, 'What is't your honour will command
Wherein your lady and your humble wife
May show her duty and make known her love?
And then, with kind embracments, tempting kisses,
And with declining head into his bosom ...

тази "Укротяване на опърничавата", която гледах е по-различна от това, което е било на премиерата. вкарали са нови моменти, ъпгреднали са. а и Мариус насърчавал артистите да импровизират, за да не се губи спонтанността на представлението. като цяло забавна постановка, с непредвидими моменти и театър в театъра. леко а ла Теди Москов чувство за хумор. след антракта обаче тона се смени и стана спечено. Ултравиоленция. не знам Мариус ли е видял от Кубрик, или Кубрик е видял от Шекспир (а според някоя конспиративна теория сигурно Шекспир е видял от древните египтяни ;)) укротяването, дори и взаимно си е жесток акт, акт на насилие. почва се със словото... кара я да каже на слънцето луна и на луната слънце, за да завърши с оня унизителен монолог. казват, че било сексистка пиеса, но не ми изглеждаше това да е водещото при Мариус. да не стане накрая "само един човек ме разбра и то погрешно"...
въпреки това постановката не е от онези, които те разтърсват и след които не ти се говори с никой. а имах нужда това да ми се случи в театъра, киното или на книга...

къде си говорихме с Дианска, очакваш с времето Мариус да стане по-тъжен, по-мрачен човек, а вместо да загуби разсъдъка си изглежда нищо не му убягва от ежедневните неща. за "Сътресение" разправя: "На децата в салона им е много интересно да надникнат в една малко по-предишна България и да проумеят, че тя не е само нещо, което трябва да се зачерква и да се чудиш само как да пищиш и да бягаш от него. Това е просто едно място от планетата, на което трябва да се живее."

снимки
artwork: baby art

Jesus Relaoded

- не може атеист да прави филм за Възкресение.
- за Бог аз съм просто лоялна опозиция...

из филм на Уди Алън

audemus jura nostra defendere

Помощният характер на доказателствения факт ясно проличава при тези доказателствени факти, които индицират пряко не правнорелевантния факт, а достоверността или недостоверността на доказателствени средства, отнасящи се до доказателствени факти, индициращи правнорелевантния факт.

FUCK
това не е някаква скоропоговорка. това е из учебник 1100 страници по Граждански процес. съставян е по стария ГПК и повече от половината написано е ирелевантно към настоящия момент. също както този факт е ирелевантен за изпита. пожелайте ми късмет, защото повече от всичко искам да завърша и догодина да празнувам не деня на металурга примерно, а 16-ти април - ден на юриста. някак по-престижно звучи.

бонус: wikipedia на латински
artwork: antony micallef

starring Yuri Gagarin

in space fart by kronk в деня когато човечеството се изпусна в Космоса.
за още извънземни преживявания довечера в Русе, клуб Sign.

Mraz

значи това е Jason Mraz. не съм го знаела този американски фолк, рок, кънтри, че и рап изпълнител, но е носител на Грами и е посвирил с тоз и оня - Bob Dylan, Rolling Stones, Alanis Morissette, James Blunt... и с една българка.

Split Series - Jason Mraz - It's a lovely day
Uploaded by lablogotheque

- Bulgaria.
- Bulgaria? ooooh! America.
- oooooh!
и това е всичко, с което се изчерпват страните ни... яко.
редно ли е да правим обобщения и да мислим тия двамата за представителната извадка на държавите ни или да не се товарим излишно... незнам. стереотипи, клишета, че и клюки, обикновено са основателни и верни.
разбира се тук интересното от антропологическа гледна точка (ху-ху) е комуникацията на друго ниво.
в клипчето има (така да се каже) много културни наслоявания, тъй като действието се развива пред уникална сграда в Париж - Centre Georges Pompidou, помещаваща галерия на съвременното изкуство, обществена библиотека и център за музикални и акустични изследвания. създадена е от италианец, англичани и ирландец, а на площада отпред се събира същата онази будна многонационална парижка младеж, която обича да пълни кафенетата и да протестира, да протестира и да пълни кафенета.

някъде по това време или месец по-късно, поради редица комплексни фактори (липса на пари и място където да отидем, естетически потребности и др.) с една щура приятелка убихме няколко часа на същото това място. имах нахалството да снимам бездомник, който прояви характер и ме подгони за пари. след като всичко мина беше много смешно.

Beta Israel

"I am black, but comely, O ye

daughters of Jerusalem, as

the tents of Kedar, as the

curtains of Solomon."

-- from "The Song of Songs"

Отиваме да вечеряме в етиопски ресторант.
САЩ, Русия, Етиопия – евреи от цял свят са добре дошли в Палестина. Нали това беше национална политика – да се запази еврейското мнозинство в Йерусалим. От 1950-та съществува закон за връщане на евреите (Law of Return), според който всеки от тях, преследван или не, беден или напротив, може да се прибере в Обетованата земя, като автоматично получава гражданство и редица други привилегии. Наблюдаваме ционизъм в действие. По принцип, за да се считаш евреин, трябва майка ти да е еврейка (по библейско време фигурата на бащата е била решаваща - Йосиф - син на Иаков, Иаков - син на Исаак, Исаак - син на Авраам... ) или ти да приемеш юдаизма (и той да те приеме). Въпросният закон значително разширява кръга от лица - дете или внук на евреин (без значение от майка или баща), съпруг/съпруга на евреин, съпруг/съпруга на дете или внук на евреин. Това е един от начините да се противопоставят на "демографската заплаха" от дащни палестинки. В Тел Авив ще се запозная с група, както много хора биха ги нарекли, социални отпадъци, предимно от Щатите, на които не им се работи, и които се възползват от всички привилегии полагащи им се именно по този религиозен принцип. Здравни осигуровки като никъде по света, двоен стандарт от страна на органите на реда... (Първото нещо, което питат арестуваният е евреин ли е и оттам вече се знае как да се процедира.) Така страната се пълни с парцали, религиозни фанатици, ционисти и въпросните етиопци, в чиито ресторант се намираме.

Ако на американските евреи правителството плаща екскурзия до Израел от няколко месеца до година с надеждата да им хареса и останат за постоянно, подходът към африканците е доста по-категоричен и ефективен. По взаимно желание вече 85% от етиопските евреи се намират в Израел, докарани на два пъти с операция Моисей (1984) и операция Соломон (1991). Израел винаги е бил основният снабдител на оръжия в Етиопия. През годините са сключвани поредица от сделки, чрез които Израел изпраща военна помощ на Етиопия изразена в стотици хиляди пушки, бомби и израелски военни съветници и инструктори, в замяна на евреите им - т. нар. Бета израел (Къща на Израел). Сега имигриралите етиопци им се отблагодаряват с образцова военна служба. Но за десетките хиляди етиопци в Израел не е лесно да се впишат. За разлика от руските евреи, които дошли с уменията и занаятите си, за африканците е трудно да се адаптират в индустриално общество. Създадени били правителствени програми за асимилация. Не особено ефективни... Ако ще си говорим в проценти, 75% от етиопците не могат да четат на иврит и да проведат елементарен ежедневен разговор. Децата, които получават модерно израелско образование, се отчуждават от родителите си, чиято мъдрост е ирелевантна в новото време/място.

На маса съм с трима себемразещи се евреи - Илел, Дро и досадният Ури. Говорят на английски заради мен. Почти навсякъде говорят английски само, за да не ме изолират, което е ужасно мило. Ури ме пита какво правя в Израел. Казвам, че гостувам. “Гостуваш?!! Отдавна не бях чувал някой просто да гостува. Всички, които срещам са ангажирани с конфликта по някакъв начин.” Чувствам се тъпо. “Какво има да видиш тук?” Вече видях толкова много и продължавам да изграждам впечатления. Всяко обобщение, което направя за Израел се оказва погрешно. За разлика от Ямайка, където нещата са прости и черно-бели, тук всичко е с безброй нюанси. Невъзможно ми е все още да кажа какви са впечатленията ми с две изречения, но със сигурност Израел е безкрайно интересен и се чувствам късметлийка да съм тук. Ури смята, че това е ужасно място. Всички, които познава искат да се махнат и много хора го правят. “И после се връщат, защото виждат, че на други места не е много по-добре” - казва Илел, който докато пътувахме из Щатите твърдеше, че има прекалено много омраза в Израел, която не може да понесе. Слушам ги и топя пръсти в пикантната манджа.

Mea Shearim

Илел е все още наоколо и ме води в тясната квартира на Дро. По стените има карта на Палестина преди да стане Израел и плакат “Visit Palestine”. Виждам, че чете марксистка литература. Попаднала съм в истинския ъндърграунд, в къща на евреин-активист, който като всеки уважаващ себе си активист (и ексхибиционист) е слаб, изпит и ходи с шлифер. По убеждения е ляв, но в Изреал да бъдеш ляв или десен няма нищо общо с икономическото виждане за бъдещо развитие на страната и никой политик не засяга икономиката в предизборните си речи. Леви и десни се определят по отношението им към палестинците – толерантни ли са към тях или напротив. Ясно е кои надделяват. Всеки един министър-председател е спечелил властта с лозунга “Обещавам да запазя еврейското мнозинство в Йерусалим.”

Възползваме се от изключителната осведоменост на Дро по всички локални въпроси и го караме да ни заведе в Меа Шеарим - квартал в Йерусалим, който представлява жив музей. Жителите му са съхранили традиционния начин на живот, съществувал векове наред сред ултра-ортодоксалните евреи в гетата в северна и източна Европа. Мъжете до един са облечени в черните религиозни дрехи, шапки, в които подозирам са влюбени, бради и навъртени бакенбарди. Чувствам се сякаш съм влязла в машина на времето, пренесла съм се някъде през 60-те и всички са тайни агенти. Всъщност машината трябва да се върне много по-назад, в канонически, средновековен свят на бедност, в който за всеки аспект от ежедневието има строги правила, дори ритуали. Начин на живот, който продължава да вирее благодарение на отъждествяването на промяната със Зло. Новото и модерното не представляват интерес. Надниквам в малка книжарничка и виждам трима мъже сред религиозните бумаги. Знам, че това е уникален кадър, но няма как да извадя апарата. Знам и че ако се застоя още секунда, ще ме изгонят. Някои казват, че жените в тяхното общество са дискриминирани, други, че просто имат различни задължения. Отсреща виждам как няколко еврейки са се спрели пред витрината на магазин за обувки и обсъждат, а те всичките са еднакви, груби и черни. Дрес-кодът за дамите е дълги до глезените поли (и аз съм в такава), тъмни цветове, прибрани коси. Мъжете посвещават времето си на религиозни учения и богослужения, докато жените се грижат за отглеждането на големи семейства от по 7-8 деца. Религията не им позволява да се празнят навън. От тук е и мита, че го правят с чаршаф между двамата, така че да не виждат голите си тела. Дро знае от достоверен източник, че това е мит и толкова. Възпитанието на деца е стриктно - много от тях не са стъпвали в нерелигиозен квартал. Това е единствената действителност, която познават. Материално семействата зависят от правителството и от благотворителност. Само не знам благотворителност от кого, като там не искат нашите пари. Враждебни са и не ни позволяват дори да се храним в техен ресторант.

Единствената медия в Меа Шеарим са религиозните плакати по улиците. Няма телевизия, няма компютри. Съобщенията по плакатите се отнасят до бръснари, които не съблюдават канона и правят бакенбардите по-тънки от предписаното, или за жените и облеклото им, или за това да не стъпват в градския басейн, тъй като, представете си, там позволяват жени и мъже да се къпят заедно. Недоволството си от несъблюдаващите правилата, изразяват с освиркване, хвърляне на яйца и домати, а по мотористите, които минават през квартала на Шабат, и камъни. Една мацка ми разказа как си вървяла с тениска и пола и оня ти евреин като се разкрещял “Ти обиждаш очите ми, за това аз ще обиждам слуха ти..”. Накрая я нападнал.

В ежедневния живот евреите от Меа Шеарим не говорят иврит – свещеният език, на който е създаден света... Ползва се единствено за молитви и учене на Тора. Говорят идиш – език, който не може да бъде чут никъде другаде. Останал е от времето на германските и полски евреи. Има един въпрос, по който ортодоксалните евреи и арабите са на едно мнение – не признават държавата Израел. Според тях основаването на суверенна държава Израел преди идването на Месията е безобразен грях. Смятат го за прибързано и за оскверняване на светото писание. Те не ходят казарма, не плащат данъци, а по-радикалните от тях отказват да приемат помощи от правителството. Някои отиват толкова далеч да смятат, че Холокоста бил Божието наказание за ционистите и техните усилия да основат държава Израел.

the Holy Land

Още преди check-in, охраната подлага всеки един на кръстосан разпит. “Откъде идвате?, С какво пътувахте?, Спирахте ли някъде?, Оставяхте ли колата без надзор?, Някой да ви е давал нещо?...

А обикновено една страна се познава по летището. (Изключение може би прави наебания Детройт, на чието международно летище, освен милионите магазини има оксижен бар с персонал от разнорасови мадами от класата на тези в козметичен салон в Сохо.) Нашето си летище, макар и с терминал 2, е нещастно, пусто и полетите са винаги под въпрос, благодарение на архитектурния гений, решил да го дислоцира във вечната мъгла. Чувала съм, че мястото било умишлено избрано по време на Втората световна, за да сме трудни за откриване. И така сме си останали... труднодостъпни. Няма да драматизирам излишно. Все пак излетяхме, кацнахме, аплодирахме. Това с аплодирането след приземяване много ме забавлява. Като край на представление, но тук е сякаш “оживяхме, представлението продължава!”.

Оттук всичко тръгна сравнително гладко.

Планът за екскурзията беше следния: първите пет дни (два преди Коледа и два след) прекарвам със семейството и се придържам към групата по стъпките на Иисус – от раждането му във Витлеем до разпъването на Голгота, през много от чудесата в Назарет. На петия ден ги изпращам до Тел Авив и се обаждам на израелския си приятел Илел или някой от списъка с телефони на познати в джоба ми, с които се омазваме следващите 2 седмици. Всъщност други познати нямах. Телефоните бяха на един графити-артист от нета, който някога съвсем виртуално ми помогна да направя шаблон на Моамър Кадафи в подкрепа на медиците в Либия, някакъв катерач, работил с приятели-катерачи, реге диджей, с който други приятели се запознали на фестивал в Германия, и разбира се, адреси на хостели в Йерусалим и Тел Авив и инструкции как да стигна до тях. Е, не може да се каже, че съм тръгнала неподготвена...

Пристъпих към изпълнение. Първите дни изглеждаха горе-долу така: 8:00 - ставане и закуска, 9:00 – Божи гроб (моля, викайте ми “хаджи”), 10:00 – минути за снимки,... За кратко време бях в най-стария град на света, най-ниската точка на света (Мъртво море е фън лайк шит.), собственоръчно се баптисах на река Йордан, ядох от рибата, която Иисус някога размножил и нахранил 300 човека без жените и децата. И тях нахранил, но те не се броят... Стъпах в три от четирите морета, към които Израел има излаз, празнувах Рождество Христово във Витлем на площад, пълен с араби, които почнаха да ни наобикалят и пускат ръце и ние се изнесохме.

Успоредно с историческите и религиозни атракции имах възможност да наблюдавам и един друг културен феномен – 60 българина в автобус и половина на средна възраст 45 години, които мрънкат, нервничат, а влязат ли в магазин се изпокарват помежду си. Няма такова!

С наш'те наистина беше хубаво, все пак това беше първото ни семейно пътуване в чужбина, но и се радвах, че свърши.

Ето, че се срещам с Илел (споменавала съм го и друг път) в кафенце на плажа в Тел Авив. Запознахме се това лято в Чикаго. Търсех най-евтиния начин да стигна до Ню Йорк и започнах работа при него като тираджия и хамалин за три дни. Тежка и ужасно мизерна работа, но и както се оказа, добре платена. После си направихме среща в Амстердам, идва ми нагости в България,... С две думи, нов приятел, с който съм преживяла повече, отколкото с много от старите. Нахилен ме помъква към някакъв бар и се запознавам с някои негови приятели, накрая си хващаме влак, за да стигнем до Ювелим – селото, в което живее семейството му.

Селото е... кокетно, къщата е огромна, без да е маниакално чиста. В хола има пияно и в почти всяка стая по една китара. Родителите му са сърдечни хора, горди с Илел, тримата му братя и две сестри. Илел не вярва в гордостта. Казва, че баща му цял живот работи в завод за оръжия, прави оптиката, с които се въоръжава армията и остава за износ. “Израел е един от най-големите износители и аз съм много горд от това!” И двамата се разхилваме. Майка му е американка и в момента работи с инвалиди в съседно село. След 3 дни ще се разболее, ще ходим по болници и ще се напиваме от мъка. Слава Богу, оправи се.

На следващия ден отиваме на стоп до някакво друго село по на север да ядем хумус и да се срещнем с братовчедката на Илел, за която слушам отдавна.

Еля е най-очарователното нещо, което съм виждала. Нежна, мъничка, постоянно говори за секс и се смее след всяко нещо, което тя или някои друг каже. Живяла е в Коста Рика, където се е грижила за малки тигърчета, пантерки и други рожби на джунглата. Цяла вечер лаф, смях, нови хора. Оставаме да спим там, а на следващия ден се закарваме в посока Тел Авив до път 443, построен изключително за евреи, където тримата да се включим в протестите на местното палестинско население.

Когато преди години започнали строежа и взели земята от местните, им обещали, че пътя се прави в интерес на живущите в района, щял бъде транспортната артерия на шестте палестински селища, измежду които и Рамала. В следващия момент, обаче решили, че поради съображения за сигурност преминаването на палестински граждани няма да се допуска. Тук не става въпрос да се спре нахлуването на палестинци на територията на Израел, а за магистрала намираща се изцяло в земите на Западния бряг. Сега местните са принудени да карат по черни пътища, встрани от този, което прави пътуването опасно, удължава го и го оскъпява повече от двойно. Само късметлии с издадено им временно разрешително могат да се радват на шорткъта.

Като цяло пътищата в Израел са безупречни, някои на не повече от две години. За да стигнем до мястото на протестите минаваме през Модеин Илит - едно от онези нелегални по международното право еврейски селища, построени по най-високите стандарти на урбанистично планиране, с перспективата да се разрастват, но така че пак да останат зелени площи. Тази колония е основана 1993-та г. Красив, бял град, пълен с ортодоксални евреи, за които дори срането е свята дейност. Само след няколко километра, в управляваните от араби села картината рязко се променя – мръсно е, без улично осветление и тротоари.

Огромните циментови ограждения започват от знаците индикиращи, че наближаваме главния път, известен като магистрала 443. Докато чакаме някакъв активист да ни вземе с колата си, встрани виждам двама палестинци да преминават през дупка в оградата, да излизат на пътека и да тръгват нагоре-надуло по хълмовете. Илел също ги вижда. “Може би отиват на работа, може би пренасят експлозиви.”

Закарват ни до Бейлин с кола. Купуваме си фалафели и се виждаме с други протестиращи от Израел, Англия, Испания, Америка, един японец. Аз представям България. Не сме голяма група, но е важно, че сме там да покажем съпричастност. Идеята е арабите да видят, че не всички израилтяни са съгласни с това, което правителството прави от тяхно име. (Също както назад във времето, когато евреи започнали да се заселват в земите в днешен Израел, не всички били агресивно настроени. Част от тях, противно на ционистите, искали да живеят редом до палестинците, без да налагат свои правила и основават своя държава. Палестинците пък, от своя страна, нямали общ враг, срещу който да се обединят, както сега, а враждували момежду си.)

Всички се натоварваме в микробусче. Седнала на земята и се опитвам да ям фалафел, докато вземаме луди завои нагоре до селото. Събираме се и чакаме не знам какво. Малки палестинчета ни наобикалят като циганета, без да спазват онази общоприета дистанция от минимум 20 сантиметра, която във Великобритания е дори двойна. Черпят ни със семки и се смеем на комуникацията, която осъществяваме. Напълно невербална. Появяват се и баш мъжете и протеста започва. Тръгваме от мястото, където досега чакахме, по полянка и нагоре към пътя и строените израелски войници. Обикновено до там може да се отиде невъзпрепятствано, но точно в деня на протеста предвидливо са издали забрана, така че военните да могат да стрелят легално по нас. Скандираме нещо на арабски. Може да се отричам от майка си, незнам. Или адресирам техните майки... Така или иначе и от двете страни идва подкрепление – още хора от селото vs. два военни джипа. На моменти става напрегнато. Виждам само реакции без да разбирам какво ги провокира. Някои от по-възрастните палестинци се спречкват с военните. Наобикалят ги 10-тина от новите ми познати от микробуса с фотоапарати и камери. Двама от военните, единствените двама в сини униформи, също имат камера, но снимат от далеч. Това явно си е няк'во шоу всеки петък. По-яко е от на клуб. Има повече адреналин, може да те удари камък, обгазяват те... Че и хваща. И кик има. Подкарват ни надолу към улицата. Интернационалната групичка оставаме, а униформените подгонват палестинците нагоре по отсрещния баир, които се насочват към високи изоставени сгради. Военните стрелят по тях със сълзотворен газ. Решават, че стига толкова и е време да дадат урок и на нас - сеирджиите. Първо покрай нас минават пешаците, след това и 2-та джипа. Вторият спира. Пуска граната. Потегля. Всички тръгват да бягат. Тръгвам и аз. Влизам в двора на някакви хора, а след малко при мен идва разплакана и сополива американката. Понадишала се е добре. Редовните по протести като този си знаят и си носят лук в мънички кутийки. Като го помиришеш страшно облекчавал дишането и като цяло ефекта от сълзотворния газ. Понякога палестинците дори хващат изстреляните по тях гранати и ги мятат обратно при войниците, което е много смешно да се наблюдава. От друга страна, самите войници в действителност са деца на по 18 години, въоръжени с М-16, които се гледат отстрани и си мислят, че е яко. Че те са много яки...

the yahoo! reporter

Покрай пътуването из Палестина и Израел (знам, че още не съм разправяла, и за Ямайка не съм доразказала...), се разрових по разни сайтове, свързани с Близкия Изток. Едва вчера, обаче, попаднах на Kevin Sites (твърде мускулест и хубав по общоприетите стандарти американец, за да го приема в началото на сериозно, признавам си) и проекта му hotzone - страница била актуална преди 2 години, и многократно награждавана. Целта на проекта е за една година (започва в края на 2005 до 2006г.) да посети и отрази всички въоръжени конфликти по света, сам, с раница пълна с цялото технологично оборудване необходимо за поддръжката на сайт с текст, снимков, аудио и видео материал и интерактивен чат. Подобно на Гонзо журнализма, неговият стил наричат Соджо (SoJo от Solo Jurnalism). Пътуванията му са спонсорирани от Yahoo! - първият кореспондент на Yahoo! news, с което се слага начало на поредица от теми, незасегнати от мейнстриим(?) медиите. Интервюира тези, които водят битките, жертвите, изследва причините, какво струва борбата на всяка от страните. Лични истории, в които видях как в Африка си причиняват едни на други, това което турците са ни причинявали в началото на Робството, битови извращения в мюсюлманския свят като ползване тялото на 12-годишно момиченце за маса, на която режат месо и бодат с вилици, погребения на палестински камикадзета...

Новият проект на Kevin Sites се нарича People of the Web - седмично предаване отново по Yahoo! news, което разкрива личностите стоящи зад сайтове, които "действително променят политическата, социална и религиозна структура". Форматът също включва видео и текст.
Историята от тази седмица е за човек, по някаква причина заподозрян и следен от ФБР. След дълги процедури по изясняване на самоличността му, от ФБР го пускат като му дават телефон, на който да звъни в случай, че отново има проблеми пресичайки граници. Така той започнал да уведомява федералните за всяко свое пътуване. Цялата тази нелепа история го накарала да изведе следенето на ново ниво... "Кой може да ме следи по-добре от мен самия?" Така започва да заснема живота си и да поства изображения онлайн от всяко летище, на което стъпва, всичко, което яде и всички обществени тоалетни, които посещава. Гледа на проекта си като на защитно средство, протест и изкуство.

Israel vs. Palestine

Цяла седмица основна новина в Yahoo е Bush, който събира в Белия дом Abbas и Olmert - палестинския и израелския лидери, което де факто са първите официални преговори на двете страни от 7 години насам. Bush, този виден дипломат и изявен медиатор, се среща с тях и заедно, и поотделно. "The time is right", казва, "Нека младите се обичат, ние ще помагаме с к'вото можем"... Плановете са до края на тази година да се постигне яснота какво ще се случва в Близкия Изток. Ще има ли независима Палестина, ще има ли мир. И по-същественото - как ще се изпълни със съдържание думичката "мир". Ако този път наистина се постигне съгласие, а явно такива са настроенията, това ще даде началото на дълъг процес. Трябва да се реши какво ще стане с нелегалните еврейски селища в окупираните земи, издигната 700 километрова стена в същите тези земи дали ще бъде преместена, така че да очертава новите граници или повече няма да има нужда от нея. Ще освободят ли палестинците от израелските затвори. Мисля си, уж цивилизовани хора евреите, а си осигуряват сигурност със стени и пропусквателни режими. И с танкове. Голям спек, когато всички те мразят.

Откъде накъде имам самочувствие да пиша за това и имам ли достатъчна подготовка? - Не. Но въпреки че по нашите новини не дават нищо свързано с Конфликта, на мен постоянно ми се набива в очи.

По всички яки точки по света, където има партита, наркотици и жени, задължително ще срещнете групичка 21-годишни израилтяни. Случи ми се миналата година в Сан Франциско, тази в Амстердам.. (А когато нещо се случи 2 пъти, то най-вероятно ще се случи и трети.) Обикновено, издивели след 3-годишна казарма, отиват някъде да се омажат. Възползват се от партитата, алкохола и наркотиците, и при изключителен късмет и от жените. По това време започват да им се появяват пиърсинги и татоси. (Между другото подозирам, че в Израел пънка е жив и добре.)
Тази година се запознах и с един по-различен евреин. Ъъъъ израилтянин. Попътувахме заедно, после той дойде в България, а сега за празниците ще го видя в Израел. Ъъъъъ Палестина. Казва се Hillel и е един от онези, отказали да отбият военна служба. За разлика от повечето, той не се е покрил с фиктивно медицинско, а го е направил демонстративно, придружено с гладна стачка. Толкова демонстративно, че Amnesty International се заемат със случая му. Последиците от отказа му са затвор, невъзможност след това да си намери работа, разочарованието на родителите, за които е чест да видят сина си войник.

И така, ако до сега съм си мислила, че ивицата Газа е пръдня, ето че ще мога сама да видя колко е засрано положението.

Ако имате свободни час и 20 мин., изгледайте Peace, Propaganda & the Promised Land. Филмът разказва как международните медии представят кризата и като последица оформят обществено мнение. Как в новините се показват сцени на насилие, в които палестинци замерят с камъни израелски войници - сцени извадени от общия контекст. Никъде не се споменава, че тези войници са на палестинска земя, че това се случва в окупирани територии. Нелегално окупирани по международното право между впрочем. Казват "Израел отвръща на атаките", "Израел се защитава", когато именно Израел е насилника на чужда земя. Военен окупатор се защитава. WTF? Излиза, че от 1983-та Израел провежда професионална PR кампания в Щатите. Репортери и редактори са наблюдавани, контролирани, цензурирани, сплашвани. Когато има жертви и от двете страни, "конфликта е в разгара си", казват и показват семейства на избити еврейски войници и личните им драми. Когато жертвите са само араби, се съобщава, че положението е "относително спокойно". Друга манипулация: еврейските селища, които се появяват на ключови места в Палестина (по хълмове и около водоеми) с идеята след време да бъдат анексирани - грубо посегателство върху суверенитета на палестинците. Селища, които в новините са наричани квартали, вместо колонии. След 11. 09. PR стратезите (от най големите американски PR компании), за да асоциират израелската кауза с USandA вкарват в обръщение думичката "тероризъм". И изведнъж окупацията става част от борба срещу тероризма, в която започват да се наливат милиони долари.
Когато хора живеят в отчайващи условия с целенасочено парализирана икономика благодарение на Израел, разрушаване на домове както обитателите са вътре, блокиране на линейки и недопускане на бременни жени през пропусквателните пунктове, за да родят - при всичкото това системно нарушаване на основните човешки права на палестинците, явление като камикадзетата остава единствена възможна ефективна съпротива. Когато нямаш въоръжена армия, танкове и подкрепата на Щатите ставаш отчаян, ставаш терорист.

Вярно палестинците са бедни (ако бедността е порок), необразовани и раждат като цигани. По-трудно ни е да се асоциираме с тях. Но кой решава чии живот е по-ценен, чие страдание е по-голямо, чия истина е Истината... Ще видим.

А през това време аз ще си нося палестинския шал, че по ме е шубе от сладурите от Хамас, отколкото от нек'ви си евреи.. *wink*

The Rasta World

->

И на третия ден Gavaska ни подари едно от онези вълшебни преживявания, които се случват веднъж в живота.

В парк в центъра на Кингстън растите празнуваха Милениума по етиопския календар.

Етиопският календар се придържа към стария египетски календар, според който годината е разделена на 12 месеца от по 30 дни, плюс един допълнителен месец на всеки 5 години. Излиза, че техният календар изостава със 7-8 години спрямо нашия и така от началото на християнството. И Обединените нации, и Африканската общност припознават в етиопския милениум единствен по рода си африкански празник, честван както подобава.

Избрахме си места някъде по средата в откритата зала, така че да се потопим в уникалната атмосфера, създадена от тези цветни хора - крале и кралици в техния свят, с корони естествено израснали от главите им, сякаш за да бъдат неоспорими...
Ако пътуването ми свършеше ето тук, в този момент, пак щях да съм доволна.
Все още бях в онова състояние, наречено "културен шок" и не виждах нищо общо между мен и тези хора. Вярвайки, че битието определя съзнанието, може би наистина бяхме от различни вселени. Така си мислех на влизане. На излизане ще знам малко повече за тях - за стремежите им, за липсите и болките им.

На сцената първо държаха лекции, които докато се стъмни неусетно преляха в песни. Говориха по исторически проблеми, за политика, възмущаваха се от несправедливостите спрямо тях. Например как са ги принуждавали да заменят употребата на I and I с I and U - нещо напълно лишено от логика според тяхното разбиране за света, тъй като всички сме част от Едно. (Намирам това за една от най-очарователните черти на растафарянството.)

Излиза, че в католическо общество, каквото е Ямайка, растите са доста подтискани, и то на различни нива. Заради сплетените коси, те трудно си намират работни места. Още в училище ги карат да се подстригват. А дредите са част от тях, най-малкото личен избор, продиктуван от цялостна философия (а не мода. Модерно е друго.). Аналогично е на случая във Франция, когато се опитаха да забранят на жените-мюсюлманки в университетите да ходят забрадени. Растите са по природа толерантни хора, които не се месят в делата на другите и вместо да бъдат оставени на мира, те са дискриминирани за това, което са. Вместо да бъдат третирани с респект и поощрявани за културния си принос, държавата ги експлоатира с рекламна цел без никакви средства да влизат в общността. По отношение на интелектуална собственост и икономическо заздравяване, през годините бизнесмени, антрополози, музиканти неформално търгуват с отделни представители на растафарянството. А колкото по се комерсиализира културата и символите й, толкова по нараства отговорността на растите да я опазят от изопачено интерпретиране. Като това недоразумение Munga и неговия Gangsta Ras, на което старейшините, иначе миролюбиви хора, отговарят: "The only time wi gangsta a when wi a kill Babylon".

Друга деликатна тема е лицемерното отношение на властите по отношение на ганджата, която, както знаете, растите използват за духовни цели. Вавилон разпространява образа на Боб Марли с джойнт в ръка, за да привлече туристи, а останалите расти са преследвани, арестувани и изнудвани от полицията. С чиста съвест казвам, ако има страна в света, където ганджата трябва да е легална, това е Ямайка. Докато в Холандия билката някак изкуствено е издигната в култ и се натрапва отвсякъде, в Ямайка, тя е нещо безкрайно естествено. Като водата или ракията. Преследването й от закона там изглежда като някакво безумие, предпоставящо полицейски произвол и съответно създаващо излишно напрежение. (При всяко споменаване на думата "ганджа" тълпата избухваше, зазвучаваха тарамбуки и се развяваха знамена.)

Фактът, че са откъснати от Африка, техния духовен дом, The Motherland, и са "заточени" на остров на другия край на света, е дълбоко врязан в съзнанието и психиката им. Опитват да поддържат постоянен поток на информация с Етиопия и континента като цяло, в търсене на идентичност и вдъхновение..




След още три дни с G и приятелката му Kelly се качихме на Scotts Hill - село, населявано от расти. И в Детройт, и в Ямайка съм имала поводи да се чувствам дискриминирана заради цвета си. Тук за пръв път бях дискриминирана и като жена. Няма да изпадам в подробности и да ви развалям впечатленията от тези мили хора. Само малко.. С Kelly бяхме върнати от един от старейшините, тъй като не сме били облечени подходящо. Дрес-кодът е дълга пола и коса, скрита в тюрбан. През престоя ни в Ямайка бяхме много внимателни и показвахме уважение към хората и Културата им, но този дядка прекали. Пропътувала съм 10 856. 8 км, само за да ги видя и почерпя мъдрост от тях, а нещастникът, който претендира за духовен живот, беше дотолкова тесногръд, че да се хване за външното проявление, за дрехите. Във всеки манастир у дома има по един такъв недоволен дъртак, който се хваща за буквата, докато същественото му убягва. Да го уважавам ли? Не и днес.

слушай

Jamaican ways

->
Както започна първия ден, горе-долу така и продължи до края, с разликата, че значително се успокоих. Бяхме отседнали на сигурно място, попаднахме на добри хора, които се притесняваха достатъчно за всички. "Get in the car", "Cross over", "Now stop", "Hold my hand"... Пазеха ни постоянно от нещо, което са виждали, нещо, което се е случвало на тях или техни близки. Ако за нас изглеждаше като фикция, или айде, някакво общо чувство на опасност, то за тях има напълно реални и конкретни измерения. "You don't understand Jamaica", няколко пъти ми каза Gavaska по различни поводи.

Размаха ми на действие беше драстично ограничен първо по съображения за сигурност, второ, самите условия в Ямайка някак не предразполагат да се размотаваш. Там вървиш бързо и без да поглеждаш хората, защото срещнат ли ви се погледите, веднага те приближават и започват да ти говорят. Мен ме слагаха да вървя от вътрешната страна. Всяко слизане до центъра на Old Harbour - градчето, където прекарахме по-голяма част от времето си, беше приключение. А ако сме се засилили към Spanish Town - старата столица, или Kingston, се сменят таксита, автобуси.. Те и без това такситата са като автобуси. Както ви казах, отзад винаги сядат четирима, плюс чанти, багажи,.. кой к'вото има. Всеки плаща за себе си още преди да сме спрели. Освен това таксито не те води до определен адрес, а спира на паркинг на/до бензиностанция. Ако искаш да продължиш примерно от Spanish Town до Kingston трябва да знаеш къде паркират колите за този маршрут. Ако ти се наложи да питаш за посоката, рискуваш да те повлекат зад някой ъгъл и след трийсетина минути да звъниш, оставен чисто гол, на най-близкото европейско посолство да те снабдят с дрехи и джобни пари. Случвало се е, не за друго. По колите никъде няма обозначение taxi, така че за туристите най-разумно е да се придържат към тези с червени табелки на номерата - единствените легални.
С автобус е още по-забавно. Тъкмо като си помислиш, че няма къде игла да падне, вътре се намъкват още десетина души. Има един, също като в японските метра (ама баш), на позицията "тъпкач", който набутва хората и обикновено се вози на последното стъпало отвън.
В Ямайка се кара отляво и екстремно. Пътищата са по-лоши от тук, но на тях не им пречи. Както във шофирането, така и в повечето сфери на живот, хората имат по-важни неща за вършене, от това да се съобразяват с правилата.
Колите, които карат са специално производство.. за третия свят - евтини и без да отговарят на каквито и да било критерии за безопасност. Така на око ги преценявам, може би 90% да са азиатски. Някои са вкарвани директно, както са ги произвели за късите китайчета - безумно тесни и с йероглифи по таблата. Удобството не е сред приоритетите на ямаеца. Затова пък често могат да се видят овързани в колите домашни тон колони. Музиката е много важна, но за това друг път..

Интересно е да се наблюдава какви продукти на т. нар. цивилизован свят достигат до острова и как те стоят в тамошната обстановка. Напомня ми на времето на Корекома и после когато и ние се отваряхме към Запада. При тях това става бавно, да не кажа флегматично, нищо, че са на 2 часа летене от Miami. Ако някой е бил в Щатите лесно можеш да познаеш, също както американец ходил в Европа. Сякаш знае нещо повече за света, някаква тайна, която и аз знам и можем да разговаряме на друго ниво.
Това американизиране на живота е опасно, не толкова защото всичко американско е покварено, а по-скоро защото хората не са готови. Гледат телевизия и кльопат директно оттам, без информацията да се преработи. Копират поведение от екшън филмите и гангстерския рап. Symone е учителка и ми разказа как едно детенце донесло патлак в клас, за да убие друго, но негов съученик го видял и издал. На другия ден братът на гангстерчето отишъл в училището и убил доносничето. Па па па.

За това кое е яко и кое не има точни и непоклатими критерии. Ако някой се види в пачка, обезателно го демонстрира - дрехи, ланец, телефон.. Признаците на добрия живот. На фона на цялата мизерия ей това точно не го разбирам! Най-малкото защото видят ли, че имаш, те напъплят. Всеки ден някой те моли за услуги. Често се виждат хора да се мотаят, да висят по ъглите и чакат нещо да падне отнякъде. А аз, като бяла, съм някаква ходеща мишена. За тях щом съм имала възможност да долетя до острова, значи мога да си позволя да дам и на теб, и на теб и на този бееее, как ти беше името...
Иначе в Ямайка никой не гладува. Или поне това твърди Gavaska и ми обяснява схемата. В гетата не се плащат наем, данъци.. Електричеството и водата се крадат. На хората им е лесно и нямат стимул да работят. "Stop watching the bullshit they show on BBC. Jamaica is not suffering, nobody is starving here. People can always go and do some farming but they are just lazy." Корупцията е на много ниски нива. На всички нива. Прасетата са в пъти по-евтини от тук и само симулират дейност, без всъщност да имат думата. Да не говорим, че на определени места не могат да припарят.
Гетото се управлява от Дон, който се грижи за хората си - да имат храна, ако детенце се разболее, да го види лекар. Донът умира млад, но по-млад умира определения за негов наследник. Сещате се, като династиите тук.. както се избиват наследниците за трона. Когато Донът умре, хората, в знак на признателност изрисуват лика му на стена. Това е цялата слава, на която "се радва" след смъртта си..
Знае се, че Донът е тясно обвързан с политиката. И като цяло хората са политични. Бях в Ямайка 2 седмици след парламентарните избори и сама видях как отделни райони подкрепят една от двете партии - Jamaican Labour Party (след тези избори за пръв път на власт от 18 години) и People's National Party. Привържениците са разделени на териториален принцип, съвпадащ с границите на гетата. Това обяснява наличието на думи като corruption, Babylon и burn в текстовете на реге песните... В техните си вътрешни конфликти белите (и жълтите, мамка им напаст) нямат място. Ако в България предизборно се пазаруват гласове, ето какво ми разказа за Ямайка Lennart - бяло момче, което живее там от 2 години:
В изборния ден на улицата му се появили 5-6 rude boys - шумни и въоръжени до.. хм.. зъби. Почнали да викат жената от съседната къща да излезе да гласува. Бременна жена с 2 малки деца. Тя не смеела да се покаже докато ония не стреляли в прозорците. "I know they won't mess around with me, 'cos they have no busyness with me, but still they are shooting right next door!!.."

когато си говорихме веднъж със Symone за политика и история, накрая тя обобщи "They are all the same. They all want our island." Да, ямайците са горди хора.

chapter eleven reel big life

това, което ми липсваше през първите месеци тук бяха истинските хора, парти-хората, които се събират просто, за да са заедно, а не непременно да правят нещо. напоследък тази си нужда задоволявам с Adam, който живее на улицата отсреща. обикновено се срещаме пред магазина за алкохол, зареждаме с бири и отиваме в задния му двор да кибичим на пейката, тип люлка, каквато всеки американец или придошъл задължително има. през тях често се изнизват приятели и познати. ако не, отиваме през две къщи в Nick и секси приятелката му.

героите, с които се запознах покрай Adam са уникални по себе си, но всички те са хора, които не са имали лукса "право на избор". когато се налага да оцеляват в почасовата лудница Америка, те са благодарни и на това че въобще имат работа. за справка: Michigan е вероятно щата с най-затънала икономика. всичко пряко или косвено се върти около автомобилната индустрия, а в момента тя е в криза благодарение на евтините и икономични азиатски возила. по-точно благодарение на "далновидните" управители на Ford, General Motors, Crysler (the Big Three).

дългогодишни работници биват масово съкращавани. хората опитват да се изнесат, но не могат да продадат къщите си. табелките "for sale" в дворовете понякога стоят с години, докато цената им се редуцира. от строителния до ресторантьорския бизнес всичко замира. опитите да съживят Detroit се изчерпват с поставянето на няколко нелепи паметника, откриването на 2 казина и грозната уличка, наречена Greektown, която колкото и да се влачи човек, изминава за 5 минути. да не споменаваме, че Michigan е бунището на няколко щата и картинката става тотално безнадеждна.

първият път в Nick се запознах с двойка момиче и момче, които работят във фабрика за 13$ и 35 цента на час и на температура над 50 градуса Целзий, изложени на шум и к'во ли не, без всякакви осигуровки. доколкото разбрах мият огромните контейнери, в които поставят части за коли. попитах ги има ли работа. казаха "много". викам "как така? всеки се оплаква.." оказа се, че тия части отиват не само за американския пазар, а и за азиатския. японци, корейци и забележете, китайците, които разработват своя кола, купуват части оттук. питам ги "защо вие я вършите тая работа, като евтината работна ръка е в Китай?" парадокс. питам "познавате ли някой, който ще си купи китайска кола?" смеят се. някой се обади "ооо ще се изненадаш.."

за икономиката ясно. от икономика всеки разбира. дори в извънработно време разговорите се въртят около това. изумителното е друго. дотолкова да нямат представа за света извън щатите, че дори не подозират за влиянието, което има тяхната култура върху всички нас. не знаят колко големи са звездите им..
онази вечер бях на домашно парти в Nick с всичко както си му е реда - в кухнята огромна диня пълна с водка (не могат да се наслаждават на алкохола, мамамустара, все трябва да има няк'ва игра да те прилъже да се отрежеш), отделна стая с червени стени, бели, ниски диванчета, наргиле, а в средата голяма, професионална маса за покер, и всякакви странни птици наоколо. бяха ми задавани въпроси от ходим ли по барове до разчекваме ли хора на коне и режем ли ръцете на крадците. най-забавно беше мургаво момче със сплетена на плитки коса и силен акцент. по произход е Chaldean - коренното население на Ирак, католици. пита ме зле ли ще го третират хората ако дойде в България, понеже е американец. за момент ме обърка. "no, the racist bulgarians are gonna beat your fucking ass up".
вместо това просто казах "you'll bе fine".
и така..
random impressions and random thoughts.

chapter seven people and worlds

може да се каже, че вчера беше голям ден за мен. продадох 4 договора, с което си поставих личен рекорд. мениджъра ми си удари гъза в тавана на колата като разбра.

първия продадох на бяло американско семейство, втория отиде при индийци, третия при латиноси, а четвъртия при китайчета. учили са ни с индийци и дръпнати да не се занимаваме, защото само ни губят времето със странни въпроси и обикновено не купуват. (таргет групата ни са бели с деца, черни и латиноси.) на моите индийци им продадох след три "не"-та. питаха ме като дойдат техниците как да разберат, че са именно нашите техници, и че няма да ги оберат и ми разказаха няколко покъртителни истории с възрастни хора. "that's a good question!" - така са ме тренирали да казвам и след най-малоумния въпрос.. китаеца пък искаше да говори с жена си. на това се отговаря "oh, sir, i haven't met a single woman in Michigan that likes bugs yet. your wife is gonna love the service. i'm gona reserve you a slot and if your wife wakes up in the middle of the night and says, "honey, i want to live with the bugs, i love them", you can always call me and cancel the service. i mean, it's not а big deal, it's just pest control, right?" разсмя се и подписа.
разбира се тия номера минават на 1 от 50 или 100. не са ни тренирали какво да отговаряме, когато ни кажат "my husband just died and that's the last thing i wanna think of right now", или "i just had a surgery", или пък когато вратата ти отвори безцеремонен полугол инвалид, който няма и за какво да се церемони, ибаси.. първите дни старите хора направо ме съкрушаваха като ги видя едва да стават да ми отварят вратата. самотни и мизерни. и идеята, че това ни чака всички.. сега просто не чукам на къщи с табелки "grandkids spoiled here" и американско знаме.

поне един път на ден попадам и на добри хорица, които ме канят в къщите си и ме черпят с разни неща. вчера една румънка ми предложи да спя в тях за без пари и ми показа стаята на сина си. мадама от Jordan ми остави телефона си да й се обадя преди да се прибера за България да отидем заедно да пазаруваме подаръци за майка ми. щяла да ме заведе на някакво хищно място с евтини стоки. една американка, в която пих чай като чу, че живея с мормони, ме запрегръща и също си остави телефона в случай, че искам да поговоря с някой. нормален. мъжа, на който продадох първия си договор пък ми предложи работа в неговата фирма - след като съм имала ентусиазма да работя това, сигурно нямало да ми е зле да стоя в офис за 10-15$ на час...

все оферти, от които никога няма да се възползвам, но пък как ме стоплят след десетките затръшнати врати и разлаяни кучета..

chapter six work ethics

приятелчета, бях лишена от компютър за малко, а и от време. не смея да кажа, че съм се оправила, да не се тръшна пак. не е истина колко суеверен става човек като завалят гадостите...

тия дни тук е забавно. имаме нов тренер, който продавал по 20 договора на ден. много е свеж и надъхва всички. освен това се закача с мен скришно, което си е истинско приключение, като се има предвид, че с другите въобще не си говоря. не защото аз не искам.

като казах "закачки" - "флиртове", днес на срещата се появи manager-а от другия офис - Detroit South (ние сме North). там са останалите international students и двама вече са уволнени. флиртували с клиенти на вратите и кучките се обадили във фирмата и искали да ги съдят. като реакция, освен уволненията, шефа на нашата компания е разпратил писма до всички офиси, в които се обяснява как да не се опитваме да целуваме клиентите. а да се получи писмо от шефа, както разбирам, никога не е било.. това е най-забавното нещо, което съм чувала от седмици..
мормоните вече се разкайват, че са ни наели. sweet!

quiz: защо мормоните винаги ходят по двама?

chapter three dealing with morons

или мормони. все тая.
дам, всички, с които живея/работя са от Utah (дълго 'а' до носово). била съм в Utah за ден. искахме да пием бира, но всичко наоколо беше мормонски църкви. в единствената кръчма тип закусвалня, на маса до прозореца седеше дебела жена със счупен врат, мисля, с оная желязна конструкция от раменете и над главата. изпищяхме и избягахме. към Vegas. но това е друга история.

Cameron е лидер и шевче на група малоумници и едиствен той си има приятелка (момиченцето, с което живея). барабанист е в пънк банда, милия, called Better Life (уотдъфак?). представлява загубеняка от филмите, който се мисли за готин и е накарал още 5-6 човека да му повярват. той самият обича да натяква колко е готин. примерно когато съм работила час и 50 мин, а той ми пише 2 часа. не че е лош човек. никoй от тях не е лош и за каквото съм ги помолила, са го свършили. а аз съм в позицията да моля за разни неща.
приятелката му, Sarah, е русичко слънчево момиченце, с една година по-малкa от мен. малко е трудно да разбереш, че са гаджета, но те го твърдят и аз им вярвам. а и понякога Cameron казва пред всички "Sarah is awesome!" Sarah изглежда умничка, но още не сме провели свестен разговор. (разговори тук не се водят.) има малко татосче на рамото във формата на ония анти-спин, анти-рак-на-гърдата лентички. нейната била за някакъв вид склероза, от която майка и боледува и е в инвалидна количка full time. казва го със същия приповдигнат глас и изчерпваме темата. знам още, че кара сноуборд и това е всичко.

Cameron, имаме един native american, който прилича ужасно на the Simpsons, и един друг, който дойде да ни тренира - тримата са били мисионери. като онези стирилни, прясно подстригани типчета в бели ризки, които се размотават из Търново. в неделя отидох с тях на мормонска църква. с изследователска цел.

църквите са богати, както може да се предположи, с висок таван, пейки, подиум и добра акустика. на гърба на пейките има джобове с книжки с песни, които се пеят от всички във възхвала на бога. нещо като музикална пауза преди и след същинската част. а в същинската част посрещахме нови братя и сестри, предимно братя. пак така издокарани. моите хора и те бяха в ризи и вратовръзки и гелосани. ядохме по къшей козунак, който би трябвало да символизира хляба, символизиращ тялото на Jesus, и по епруветка вода, която би трябвало да символизира виното, символизиращо кръвта на Jesus.. последваха две речи. доста наивни и неубедителни според мен, но пък на всички други се харесаха. първо говори развълнувана женица, която обясняваше душевните си терзания и по някакви неведоми за мен пътища стигна до извода, че господ има и той много я обича. и тя го обича много.
мъжа след нея имаше повече ораторски талант и говори за еволюция, за галактики и звезди, но каза 2-3 неща, за които го намразих.
на връщане в колата се опитах да провокирам момчетата с разни въпроси и те доста добре ми обясниха как стоят нещата. в крайна сметка, оставам с убеждението, че ходят на църква без особена вътрешна мотивация, а просто защото всички в Utah ходят и така се прави. както е с много други неща. въобще не подозират за съществуването на някаква друга действителност и дори когато ме питат за дома, сякаш искат да им отговоря с една дума.

иначе Cameron всяка година пътува някъде. последно е бил на организирана екскурзия на Карибите. спрели са в Хаити, а той не разбрал че Haiti is subject to on-going political instability and criminal lawlessness. Looting, intermittent roadblocks set by armed gangs or by the police, and random violent crime including kidnapping, car-jacking, and assault, make all but essential travel tо Haiti а bad idea.

обзалагам се, че и аз за тях съм weird. пия чай божегосподи, обличам се странно и след работа предпочитам първо да се прибера вместо да гледам баскетбол и да си говорим за жени, които дават по телевизора и те никога няма да имат, за пари, които никога няма да имат, за филмите, които излизат следващата седмица и те ще гледат и пилешките крилца (които никога не са били част от пиле) с four different flavours, които ще ядат. освен това не смятам Bush за най-великия лидер на всички времена, но това не съм им го казвала.

до скоро си имах и един охажор. Rayan. с квадратна челюст и дълги руси мигли. гривничката на крака му беше единствения намек за индивидуалност. дойде ми на гости още първата вечер, обеща ми света и си тръгна. сега е или в Utah, или in jail. хванали го пиян да си вади ключовете от колата (дори не е бил вътре) и май ще откара месец.

толкова.
i don't speak english anymore,
i speak hate.

chapter two the job

rabotata e mnogo stranna.. rabotq za nai-golqmata pest control company. coca-cola-ta sred pesticidite. trqbwa da hodq ot wrata na wrata da bezpokoq horata i da gi lyja. oshte s pristiganeto mi dadoha sales manual - knijka ot 50 stranici, koito obqsnqwat kakwo trqbwa da kazwam, kakwi frazi da izbqgwam, the body language.. wsqkakwi gluposti, koito ako prilagam w bg horata biha mi se izsmqli, no tuk rabotqt perfektno.
kakwo tochno prawq:
otiwam w kyshtata-ofis na manager-a mi, Cameron, kydeto wseki spodelq kakwi problemi sreshta, kakwo nai-chesto otgowarqt potencialnite klienti, za da se ottyrwat ot nas. razigrawame razlichni podhodi, i kolkoto za men wsichko towa e nelepo, za tqh e mnogo seriozna rabota. ednata ot stenite predstawlqwa ogromna karta na grada, na koqto otbelqzwame ulicite, prez koito sme minali. ima i dyska s imenata ni i sutrin Cameron ni postawq celite - kolko dogowora trqbwa da prodadem za denq. ako izpylnim celta obshto wsichki, poluchawame po 10$ na chowek za wecherq. w kraq na denq na dyskata estestweno se pishe koi kolko e prodal i na tozi ot nas s nai-mnogo dogowori, wsichki drujno zapochwame da se wyzhishtawame i da obsyjdame kolko e dobyr podhoda mu. chuwat se predimno dumichki kato "wow" i "awesome".
towa, koeto kazwam po 100-tina pyti na den e:
Hi, how are You?
Good.
My name is Nikolet. I'm with Terminix. *pokazwam im nadpisa wyrhu teniskata si* I don't know if You've heard what we are doing with Your neighbours the next a couple of days... *pauza i izpitatelen pogled* (te estestweno nishto ne znaqt, poneje nishto ne prawim) Didn't You guys get my flyers or something? *pauza* (wsichko trqbwa da stawa mnogo bawno i po wyzmojnost da goworq tiho, za da gi nakaram da izlqzat izzad wratite si). Well, real quick then *baaawno* - we've been getting some calls bacause of the ants and the spiders.. *pokazwam kartinki na bubolechki, zalepeni na papkata mi* The typical bugs that come out at this season.. And since my trucks are already gonna be here, i'm organizing a group rate for Your hood (we are saving from labour and gas..), so what You get is half off. *tuk chakam da me popitat 'how much is that?' ako kajat 'We are not interested' az gi pitam 'Have You used our service before?' i pochwam da obqsnqwam kakwo tochno prawim. (razbira se, nie nikakwi obajdaniq ne sme poluchawali i kamionite MI nqma da bydat w kwartala.. a towa 50% off e za wsichki, no...) sled kato sa mi izslushali wsichki gluposti kak prawim full inside and out, kak ne pryskame wytre, a prilagame edna mnogo specialna injekciq - minawame samo okolo wratite, prozorcite, puknatinite i kanalite, kak otwyn pryskame i sto hilqdi drugi podrobnosti, sqkash sym wijdalal nqkoga kakwa e pocedurata i znam za kakwo goworq.. ta sled wsichko towa bez da chakam otgowor pitam:* So, what time is good for You - morning or afternoon?
ne e li towa nai-nahalnoto neshto, koeto ste chuwali...
edno i syshto se razigrawa na wsqka wrata, sqkash za pryw pyt.
momenta sys sysedite e kliuchow. chesto pitat wsichki li go prawqt. ako weche razpolagam s ime na sysed, ili nai dobre s dogowor, gledam da go podhwyrlq - Mark down the street.. oglejdam dali imat paqjini ili mrawki i im gi pokazwam dokato goworim.

pyrwiq den rabotih samo 4 chasa. treniraha me i bqh postoqnno s nqkoi.
wchera sutrinta bqh s Cameron i naprawihme edna prodajba, koqto toi pisa na moe ime. sledobeda ostanah sama i prodadoh dogowor! myja dori mi predloji sled kato sym imala entusiazma da rabotq taq rabota, da otida w negowata firma da stoq w ofis i shtql da mi plashta 10-15 $, smqtai.
edno prekrasno semeistwo chernokoji pyk me pokaniha w doma si, no se okaza, che weche polzwat uslugite ni. uslugite na Terminix, dobre.
dnes e nedelq i ne bi trqbwalo da rabotq, no sutrinta izlqzoh za 2 chasa predi da zawali. ulicata beshe malka, s golemi kyshti kato w Desperate Housewifes. natyknah se na semeistwo ot Jordan. podpisahme dogowor, jenata me pokani wytre i pihme kafe s domashni sladki. razbrahme se predi da trygna da i se obadq da pazaruwame podaryci za maika mi. obeshtah i da pitam dali mogat da im naprawqt otstypka i mai uspqh da spazarq 40$ off s manager-a.
prosto sym w biznesa otwsqkyde.

tiq 2 dni az sym "awesome" i manager-a se gordee s men. obiknoweno horata ne uspqwali da prodadat prez pyrwata sedmica. opitwam se da im obqsnq, che stana na kysmet, poneje i trite semeistwa tykmo se nanasqha i prosto gi hwanah, no za tqh towa sa skills.
wsichko e tolkowa maloumno!

a sled prodajba se chuwstwam, sqkash sym izmamila dobri hora. wyobshte ne sym w mir sys sebe si s taq rabota. prawi mi se neshto po-blagorodno i neamerikansko.
dano wsichko se osmisli s pyrwiq mi paycheck, no ne wqrwam.

art by Yofka