L'Europeo

A revolution isn't a gala dinner. It cannot be created like a book, a drawing or a tapestry. It cannot unfold with such elegance, tranquility and delicacy. Or such sweetness, affability. Courtesy, restraint and generosity. A revolution is an uprising, a violent act by which one class overthrows another.

С мисълта, че хвърлям 8 лева си взех втория брой на италианското списание L'Europeo. Втори брой за България, пръв за мен, а иначе с история от 45-та година. Хипарка със запален конус на корицата и 1968 в червено. Оптимизъм и хедонизъм.
Летата в Щатите съм карала хора да ми разправят за тогава. В Сан Франциско говорих с гангстер от Haight Str, прекарал живота си там, разказа как се е променяла култовата улица през годините – как хипитата превзели, после черните и кои извести личности са се друсали по ъглите; в Детройт възрастен човек, целият в татуси, преживял появата на LSD - “been there, done that“, каза; ветерани от войната във Виетнам са ми признавали как се продавали алкохол и цигари на жълтите, за да изкарат някои лев/долар.

От Hollywood прекрасно са се погрижили да опознаем този период от американската история, барабар с модата и интериорните решения, музиката и клубния живот, арт, арт, арт.

16 февруари Beatles и Mia Farrow заминават за Индия при духовния наставник Махариши;

16 март Робърт Канеди обявява кандидатурата си;

4 април Мартин Лутър Кинг е застрелян;

29 април премиера на “Коса“ на Бродуей;

5 юни Робърт Кенеди е застрелян от палестинец;

19 юни около 50 000 души се събират във Вашингтон на протест, предвождан от вдовицата на Мартин Лутър Кинг;

16 октомври оная култова снимка на почетната стълбичка на Олимпиада, победилите на 200 метра черни американци поздравяват със знака на Black Power;

20 октомври Онасис и Жаклин Кенеди сключват брак;

5 ноември Никсън е избран за президент;

24 декември Аполо 8 застава на орбита около луната. В пряко предаване по телевизията членовете на екипажа четат текстове от Библията.

След всичко това за останалата част от света малко се бях сещала.

И сега обратно към списанието.

Не съм запозната с писанията на редактора Калина Андролова. (Линчувайте ме, но не чета Новинар.) От уводната й статия малко се уплаших. Сякаш писана от ученичка, която си води тефтерче с крилати фрази и тук просто ги е навързала, някои в кавички, други не. "Културата е възпитание в степен на съпротива.“,“Революцията не е ли най-приятния ден от седмицата?“, “Някои хора са по-прозорливи, но то е с цената на периодична омраза към себе си.“, “Ние сме жители на един непрекъснато променящ се фанатизъм.“ И т. н. и т. н. На ей толкова бях да ме откаже.

От страница 10 нататък обаче следва хубавата част. 160 хубави страници пълни с интересни текстове, култова фото-журналистика и подбрани рекламодатели. Първите статии са за това състояла ли се е въобще 1968-ма в България. Деветото издание на световния фестивал на на младежта и студентите в София и реакциите провокирани от световните събития. Участието на наши части в потушаването на Пражката пролет. „Наши части“ се оказаха по-големите с 2-3 години приятели на баща ми. Голяма година било за Чехословакия, а ние сме пак путките. Има снимка на шикозната тогава Лили Иванова – шикозна от главата до петите. Малко за Невена Коканова, малко за Радой Ралин, за Блага Димитрова и сладкото виетнамче, което си осиновила. Малко, колкото такива като мен да придобият представа, защо са ни скъпи тези хора. Времето им придава доза романтизъм и Лили Иванова престава да бъде просто карикатура, Блага Димитрова престава да бъде задължение от учебника...

Култ към революцията.

“И богатият и клошарят са равноправни; и единият и другият имат право да спят под мостовете на Сена. Само че първият, за разлика от втория, не упражнява това си право – това е демокрация.“

Следва обстойна статия за Франция и културната революция през същата 68-ма. Концертите в двора на Сорбоната с графити “Долу светът, в който гаранцията да не умрем от глад бе изтъргувана за гаранцията, че ще умрем от скука“, барикадите, хаоса, Сартр, закриването на фестивала в Кан, описано така, че все едно си там. Интервю с Даниел Кон-Бендит – студентът започнал революцията с въпроса си защо към часовете по физическо няма сексуално образование и довел Шарл дьо Гол дотам да попита чрез референдум народа си „вий мен уважавате ли ме?“. Сега е в Европейския парламент като част от Зелената партия.

Напрвена е кратка ревизия на любовния живот на Бриджит Бардо. Кратка, кратка... 13 страници.

Още за Чехословакия, Италия, Сърбия.

По темата изгледах the Dreamers (2003) на Bertolucci - невероятно красив филм! за брат и сестра французи, оставени сами в къщата на родителите си. На гости си канят американски студент и на фона на размирния Париж през 1968 те прекарват времето си затворени, играят на филми, които игри преминават в психологически изпитания. Има препратки към стари класически ленти, което е и мечтата на Bertolucci - да живее във филм.

I'm Blue

Modern Times

Новата обновяваща се поредица снимки на Patrick Tsai (Pat Pat) документираща хаоса и чудесата на Китай през най-съдбоносната му година.

Тайвано-американеца Pat Pat е израснал в Калифорния и учил в Ню Йорк. Потресен от войната в Ирак, той се изнесъл и заминал за Тайпей, за да се занимава сериозно с фотография. Три години по-късно се запознал с Madi, която живяла в Китай в интернет. Срещнали се в Хонг Конг, влюбили се, напуснали работа и заедно се впуснали в пан-азиатско приключение. С купчините снимки направени по време на пътуването, те се установили в Китай и отворили студиото My Little Dead Dick. Наскоро се върнали от Тибет и Непал.

"Защото това, което започва като безотговорност често се превръща във възможност и понякога ти трябва само леко побутване за да направиш скока."

Das Parkhotel

поставих си диагноза - хванала съм от оная ърбън номад болест.
диагностицирах се след като миналата седмица сънувах, че си опаковам багажа за Шри Ланка с всичките основателни притеснения около пътуването в бедна страна, а онази сутрин бях в Париж на концерт на Santogold и тичах полугола по сцената. беше пълно със зомбита и хора, които скоро ще бъдат мъртви така или иначе. тя импровизираше върху инструментали на Freestylers, докато си свивах тютюн с няк'ви българи дето Метъла ги беше довел от Щатите и клатех глава в ритъм. луда работа... после ме отвлякоха муджихидините...

вчера, вече реално, възможностите ми стигнаха до Свищов и тази нощ мисля да поплувам по Дунава по Дунава докато не стигна Оttensheim, Австрия, за да отседна в dasparkhotel, който предлага нещо много ценно когато си на път - уединение. както самите създатели казват: To keep your wits about you in a strange city, it is necessary to have a place to be alone, to hide from the new and strange voices when they get to be too much. създадено от пътешественици за пътешественици.
на сайта се правят резервации и се плаща кой колкото сметне за добре. обратно получаваш код, с който да си отключиш бърлогата като пристигнеш.

btw в южноафриканския филм Tsotsi едноименният герой беше израснал в тръба като тази.

Passa Passa

->
още от Ямайка...

И през нощта на острова не е скучно. Какво говоря... - да си в Ямайка и да не отидеш на Passa Passa е като да си в Ибиса и да не отидеш в Bora-Bora. По-лошо даже. Ето как минава седмицата за парти животните - понеделник и вторник са силни в Asylum – гъзарски и съответно скъпарски клуб (ямайците винаги намират пари, за да се забавляват), сряда Passa Passa, четвъртък Bemebe Thursdays, петък Quad – другия известен клуб, университета Mona, а след като приключат Dirty Friday, събота Asylum или Quad, неделя сутрин - госпъл по радиото.

Под номер 1 в списъка ми с неща, които да свърша докато съм там беше Passa Passa. Както имаше една песен “В Ямайка хората се забавляват направо на улицата йо”.

Passa Passa се случва на улица в едно от гетата в Кингстън, която по съвместителство е и основният път за Спениш Таун. Хора започват да се събират към 1, но ние отивахме към 4 сутринта, когато вече са се почнали и до 8 е мръсен кик (ако ченгетата не го разтурят към 6, понеже пречи на трафика). Първоначално идеята била да е нещо като състезание, на което да се показват най-нови движения. Някъде по пътя обаче нещата излезли извън контрол и “перверзии” и “профанщина” станали основните движещи сили. Така разбират нещата голяма част от хората и многократно са правени опити Passa Passa да се забрани. Общественият дебат продължава. Искат да забранят един културен феномен. Без значение е колко некултурно се държат на него. Хейт за пуританите ;)

Индивидите там не могат да се опишат. Имам чувството, че единствено карнавала в Рио може да си съперничи с това. Хората се гласят до безобразие. Тук-таме може да се види стилна мацка, но повечето са (като) проститутки. Има почти голи, има и нормално облечени момичета, които щом се разденсят лъха толкова секс, че въобще не забелязваш да имат дрехи. Мъжете са дори по-изобретателни. Сред негрите се е появила някаква тенденция да се избелват. Правят го с химикали, което със сигурност е ужасно вредно, но е модерно да си кафяв, не черен, и толкова. Едни други се преценяват по цвета. Тези които се избелват могат да се познаят по лактите, където кожата е груба и по-трудна за третиране. Сравняват го с нашето ходене на плаж в стремежа си да почернеем. Всички наоколо изглеждат, да кажем, празнично, държат се надменно и представят най-новите танци, които след месеци ще гледаме по MTV. Това ми дава усещането, че се намирам на най-горещата точка на планетата. Гаваска ми показва кои от танцьорите в на кой клиповете са се снимали и кой кое движение е направил популярно, докато танцува до мен като младия Майкъл.

По време на танците се отъркват като животни. Женската стои с изправен гръбнак, нагъзена и дискретно се поклаща в ритъм. Оглежда се, но без да фиксира поглед към никой конкретно, защото никой не заслужава вниманието й. Към нея се приближава откъм гърба й - не, гъза й, мъжкаря и залепя his privetes за her privates и се втрисат в един такт. Играта може да продължи, но може и друг мъжки да замести първия. Целогодишен размножителен период. Танцът става все по-агресивен и в момента когато всички бутафорно еякулират, колибата на DJ-я и дърветата започват да се тресат. Земетресение, изстрели и сирени, чист денсхол. Мацките се обръщат и танцуват на главите си. Понякога едно момиче си го подхвърлят трима-четирима на около два метра. Тя мята коси, ръце и крака в модерен трайбъл танц.
Няма такава енергия.

Първия път Lady Saw хвана микрофона и ни нареди както си го могат само от старата школа. Beanie Man също беше там. Не можех да повярвам колко достъпно е всичко. Стига да ти стиска да отидеш, разбира се. И втория ми път на Passa Passa Beanie Man беше там, целият облечен в бяло. Отсреща, целият в черно, стоеше Bounty Killer. Тук има интрига – жената на Bounty го зарязала заради Beanie – шоумена в Ямайка. Оттук и конфликта – ако харесваш единия не може да харесваш и другия, а всички дружно мразят женката. Хората дискретно наблюдават звездите и после коментират. Докато Bounty Killer си денси сред приятели, DJ-я пуска парче на Beanie. Всички поглеждат към Bounty, за да видят ще спре ли да танцува в знак на дисреспект. Но той продължава. Bounty е пич.

Idi Amin Dada: A Self Portrait

Допускам, че може би не сте фанатици на тема АфRика и едва ли следите всеки филм излизал за континента (въпреки че не го разбирам, приемам, че може би е така), но сигурно сте гледали "Последният крал на Шотландия", за който Forest Whitaker отнася Оскар. Измислена история, но базирана на действителни събития през управлението на Иди Амин. Ако искате да видите първообразът, истинският Иди Амин, филмът е General Idi Amin Dada: A Self Portrait. (Рейтинга му е 7.6 - на ръба, Алекс.) Сниман е 1974 от френски режисьор и проследява Иди Амин на официални и неофициални срещи, плюс интервюта, в които диктатора излага възгледите си относно политика, икономика, международни отношения. Като например как в съня му се привидяло, че трябва да изгони всички азиатци от Уганда, обявява им икономическа война и позициите им се заемат от местното население. Необучено и непредприемчиво население. Пише небивали писма на други държавни лидери и разправя колко била зле икономиката на Англия. Праща на кралството храна като помощи, за да излязат от кризата. Във филма има лафове като "управлявам страната според моята демокрация". Специално за снимките създава ситуации, организира войски и местно население, за да може Уганда да се представи "правилно" пред света, и се меси на операторите непременно да заснемат някакъв хеликоптер или как парашутистите му тренират на едва ли не детски катерушки. След като режисира много сцени, избира музиката и сам нарича филма "автопортрет", въобще не е и допускал, че нещо е извън негов контрол.
Вече събрали материал, французите се прибират и монтират всичко, пращат филма на генерала, а за останалата част от света пускат версия 30 минути по-дълга. След като разбира за това, той залавя 200 французи, които живеят в Уганда, заключва ги в хотел, обградени от войска и им дава домашния номер на режисьора. Обяснил им, че тяхното освобождаване зависи от това дали ще му бъде изпратена пълната версия на филма. И така вече я получава.

Забавно е, защото като гледаш и разбираш кои неща са му спестили в ревизирания вариант.

go down Moses, go doooowwwn to Egyptlaaaaand

When Moses brought the Ten Commandments down from Mount Sinai, he may have been high on a hallucinogenic plant, according to a new study by an Israeli psychology professor.

Shanon wrote that he was very familiar with the affects of the ayahuasca plant, having “partaken of the ... brew about 160 times in various locales and contexts.”
continues
more
artwork: Hellen

Mraz

значи това е Jason Mraz. не съм го знаела този американски фолк, рок, кънтри, че и рап изпълнител, но е носител на Грами и е посвирил с тоз и оня - Bob Dylan, Rolling Stones, Alanis Morissette, James Blunt... и с една българка.

Split Series - Jason Mraz - It's a lovely day
Uploaded by lablogotheque

- Bulgaria.
- Bulgaria? ooooh! America.
- oooooh!
и това е всичко, с което се изчерпват страните ни... яко.
редно ли е да правим обобщения и да мислим тия двамата за представителната извадка на държавите ни или да не се товарим излишно... незнам. стереотипи, клишета, че и клюки, обикновено са основателни и верни.
разбира се тук интересното от антропологическа гледна точка (ху-ху) е комуникацията на друго ниво.
в клипчето има (така да се каже) много културни наслоявания, тъй като действието се развива пред уникална сграда в Париж - Centre Georges Pompidou, помещаваща галерия на съвременното изкуство, обществена библиотека и център за музикални и акустични изследвания. създадена е от италианец, англичани и ирландец, а на площада отпред се събира същата онази будна многонационална парижка младеж, която обича да пълни кафенетата и да протестира, да протестира и да пълни кафенета.

някъде по това време или месец по-късно, поради редица комплексни фактори (липса на пари и място където да отидем, естетически потребности и др.) с една щура приятелка убихме няколко часа на същото това място. имах нахалството да снимам бездомник, който прояви характер и ме подгони за пари. след като всичко мина беше много смешно.

Beta Israel

"I am black, but comely, O ye

daughters of Jerusalem, as

the tents of Kedar, as the

curtains of Solomon."

-- from "The Song of Songs"

Отиваме да вечеряме в етиопски ресторант.
САЩ, Русия, Етиопия – евреи от цял свят са добре дошли в Палестина. Нали това беше национална политика – да се запази еврейското мнозинство в Йерусалим. От 1950-та съществува закон за връщане на евреите (Law of Return), според който всеки от тях, преследван или не, беден или напротив, може да се прибере в Обетованата земя, като автоматично получава гражданство и редица други привилегии. Наблюдаваме ционизъм в действие. По принцип, за да се считаш евреин, трябва майка ти да е еврейка (по библейско време фигурата на бащата е била решаваща - Йосиф - син на Иаков, Иаков - син на Исаак, Исаак - син на Авраам... ) или ти да приемеш юдаизма (и той да те приеме). Въпросният закон значително разширява кръга от лица - дете или внук на евреин (без значение от майка или баща), съпруг/съпруга на евреин, съпруг/съпруга на дете или внук на евреин. Това е един от начините да се противопоставят на "демографската заплаха" от дащни палестинки. В Тел Авив ще се запозная с група, както много хора биха ги нарекли, социални отпадъци, предимно от Щатите, на които не им се работи, и които се възползват от всички привилегии полагащи им се именно по този религиозен принцип. Здравни осигуровки като никъде по света, двоен стандарт от страна на органите на реда... (Първото нещо, което питат арестуваният е евреин ли е и оттам вече се знае как да се процедира.) Така страната се пълни с парцали, религиозни фанатици, ционисти и въпросните етиопци, в чиито ресторант се намираме.

Ако на американските евреи правителството плаща екскурзия до Израел от няколко месеца до година с надеждата да им хареса и останат за постоянно, подходът към африканците е доста по-категоричен и ефективен. По взаимно желание вече 85% от етиопските евреи се намират в Израел, докарани на два пъти с операция Моисей (1984) и операция Соломон (1991). Израел винаги е бил основният снабдител на оръжия в Етиопия. През годините са сключвани поредица от сделки, чрез които Израел изпраща военна помощ на Етиопия изразена в стотици хиляди пушки, бомби и израелски военни съветници и инструктори, в замяна на евреите им - т. нар. Бета израел (Къща на Израел). Сега имигриралите етиопци им се отблагодаряват с образцова военна служба. Но за десетките хиляди етиопци в Израел не е лесно да се впишат. За разлика от руските евреи, които дошли с уменията и занаятите си, за африканците е трудно да се адаптират в индустриално общество. Създадени били правителствени програми за асимилация. Не особено ефективни... Ако ще си говорим в проценти, 75% от етиопците не могат да четат на иврит и да проведат елементарен ежедневен разговор. Децата, които получават модерно израелско образование, се отчуждават от родителите си, чиято мъдрост е ирелевантна в новото време/място.

На маса съм с трима себемразещи се евреи - Илел, Дро и досадният Ури. Говорят на английски заради мен. Почти навсякъде говорят английски само, за да не ме изолират, което е ужасно мило. Ури ме пита какво правя в Израел. Казвам, че гостувам. “Гостуваш?!! Отдавна не бях чувал някой просто да гостува. Всички, които срещам са ангажирани с конфликта по някакъв начин.” Чувствам се тъпо. “Какво има да видиш тук?” Вече видях толкова много и продължавам да изграждам впечатления. Всяко обобщение, което направя за Израел се оказва погрешно. За разлика от Ямайка, където нещата са прости и черно-бели, тук всичко е с безброй нюанси. Невъзможно ми е все още да кажа какви са впечатленията ми с две изречения, но със сигурност Израел е безкрайно интересен и се чувствам късметлийка да съм тук. Ури смята, че това е ужасно място. Всички, които познава искат да се махнат и много хора го правят. “И после се връщат, защото виждат, че на други места не е много по-добре” - казва Илел, който докато пътувахме из Щатите твърдеше, че има прекалено много омраза в Израел, която не може да понесе. Слушам ги и топя пръсти в пикантната манджа.

Mea Shearim

Илел е все още наоколо и ме води в тясната квартира на Дро. По стените има карта на Палестина преди да стане Израел и плакат “Visit Palestine”. Виждам, че чете марксистка литература. Попаднала съм в истинския ъндърграунд, в къща на евреин-активист, който като всеки уважаващ себе си активист (и ексхибиционист) е слаб, изпит и ходи с шлифер. По убеждения е ляв, но в Изреал да бъдеш ляв или десен няма нищо общо с икономическото виждане за бъдещо развитие на страната и никой политик не засяга икономиката в предизборните си речи. Леви и десни се определят по отношението им към палестинците – толерантни ли са към тях или напротив. Ясно е кои надделяват. Всеки един министър-председател е спечелил властта с лозунга “Обещавам да запазя еврейското мнозинство в Йерусалим.”

Възползваме се от изключителната осведоменост на Дро по всички локални въпроси и го караме да ни заведе в Меа Шеарим - квартал в Йерусалим, който представлява жив музей. Жителите му са съхранили традиционния начин на живот, съществувал векове наред сред ултра-ортодоксалните евреи в гетата в северна и източна Европа. Мъжете до един са облечени в черните религиозни дрехи, шапки, в които подозирам са влюбени, бради и навъртени бакенбарди. Чувствам се сякаш съм влязла в машина на времето, пренесла съм се някъде през 60-те и всички са тайни агенти. Всъщност машината трябва да се върне много по-назад, в канонически, средновековен свят на бедност, в който за всеки аспект от ежедневието има строги правила, дори ритуали. Начин на живот, който продължава да вирее благодарение на отъждествяването на промяната със Зло. Новото и модерното не представляват интерес. Надниквам в малка книжарничка и виждам трима мъже сред религиозните бумаги. Знам, че това е уникален кадър, но няма как да извадя апарата. Знам и че ако се застоя още секунда, ще ме изгонят. Някои казват, че жените в тяхното общество са дискриминирани, други, че просто имат различни задължения. Отсреща виждам как няколко еврейки са се спрели пред витрината на магазин за обувки и обсъждат, а те всичките са еднакви, груби и черни. Дрес-кодът за дамите е дълги до глезените поли (и аз съм в такава), тъмни цветове, прибрани коси. Мъжете посвещават времето си на религиозни учения и богослужения, докато жените се грижат за отглеждането на големи семейства от по 7-8 деца. Религията не им позволява да се празнят навън. От тук е и мита, че го правят с чаршаф между двамата, така че да не виждат голите си тела. Дро знае от достоверен източник, че това е мит и толкова. Възпитанието на деца е стриктно - много от тях не са стъпвали в нерелигиозен квартал. Това е единствената действителност, която познават. Материално семействата зависят от правителството и от благотворителност. Само не знам благотворителност от кого, като там не искат нашите пари. Враждебни са и не ни позволяват дори да се храним в техен ресторант.

Единствената медия в Меа Шеарим са религиозните плакати по улиците. Няма телевизия, няма компютри. Съобщенията по плакатите се отнасят до бръснари, които не съблюдават канона и правят бакенбардите по-тънки от предписаното, или за жените и облеклото им, или за това да не стъпват в градския басейн, тъй като, представете си, там позволяват жени и мъже да се къпят заедно. Недоволството си от несъблюдаващите правилата, изразяват с освиркване, хвърляне на яйца и домати, а по мотористите, които минават през квартала на Шабат, и камъни. Една мацка ми разказа как си вървяла с тениска и пола и оня ти евреин като се разкрещял “Ти обиждаш очите ми, за това аз ще обиждам слуха ти..”. Накрая я нападнал.

В ежедневния живот евреите от Меа Шеарим не говорят иврит – свещеният език, на който е създаден света... Ползва се единствено за молитви и учене на Тора. Говорят идиш – език, който не може да бъде чут никъде другаде. Останал е от времето на германските и полски евреи. Има един въпрос, по който ортодоксалните евреи и арабите са на едно мнение – не признават държавата Израел. Според тях основаването на суверенна държава Израел преди идването на Месията е безобразен грях. Смятат го за прибързано и за оскверняване на светото писание. Те не ходят казарма, не плащат данъци, а по-радикалните от тях отказват да приемат помощи от правителството. Някои отиват толкова далеч да смятат, че Холокоста бил Божието наказание за ционистите и техните усилия да основат държава Израел.

moving on

Колкото повече се информирам относно конфликта, толкова по-убедена ставам, че протестирането беше добра идея. Ето, че и в момента благодарение на САЩ и Израел палестинците от Газа влизат в преки схватки с египетската гранична полиция. След като с общи усилия са унищожили икономиката им изцяло, сега затварят всичките им граници, с явната цел да ги уморят от глад.

Вечерта продължава не по-малко интензивно. Шабат е и малкият брат на Илел е поканил десетина деца на неговата възраст - около 17 годишни, да вечерят в тях. След това са на къмпинг в гората на километър от къщата.
През това време с Илел отиваме на селска забава. Намира се в голям салон, има безплатно пиене и храна, ужасна музика и женени двойки. "Всички тук са суингъри, така че ако си харесаш някой, чувствай се свободна..."
nigga whaaat?
Поглеждам на тези застаряващи, издокарани евреи с нови очи. Викам си, мръсниците знаят как да се забавляват, и въображението ми започва да рисува картини на елитарно общество от хора, които под повърхността на социалната любезност, си имат друг тип отношения и интриги. Представям си "Широко затворени очи", но съобразен с реалността - лош грим, целулит, изкуствен смях.
Няма да ви казвам колко се разочаровах когато Илел започна да ми се подиграва, че съм му повярвала...
Минаваме да видим брат му. Децата се проявяват в нова светлина. Пият и пушат край огъня и си говорят за транс. Оставяме ги заради рожден ден, на който не сме канени. Намира се в имението на някакъв магнат, от тези, които притежават декари земя и не обичат хора особено. Сградата е едноетажна, с бар, кожи и възглавници.

После сме на кръчма.
Тук вече съм пияна и провеждам цял разговор на иврит. Събеседникът ми е силно впечатлен, но и му става неудобно защото мисли, че съм разбирала когато са си говорили за мен. Оставям го да си спича.
Прибираме се. Нощният живот на село ми е изпил силичките... След няколко дни Илел заминава за Щатите и аз оставам сама, за това е добре да съм поне малко ориентирана в ситуацията. За целта отваряме wikitravel.org и четем полезна информация за туристи в Израел. Вдъхновяваме се и започваме да допълваме и променяме информацията в истеричен смях.

На следващата вечер, също толкова пияна, ще си запазвам хостел в Йерусалим, естествено без да прочета характеристиките му.

Хостела е наистина ужасен. Още първата вечер някакъв непознат ми е заспал в леглото, което собственоръчно застлах, но без да се превземам лягам на друго без чаршафи. Там се запознавам и с намибийка, която се оплаква как изгоряла и започнала да се бели тук, в Израел, за политиката на намибийското правителство и къщите и как като малка била левичарка и майка й я биела през ръцете. Сега вече не знаела коя е лявата и коя е дясната й ръка и постоянно изтървала разни неща. Разбива ми сърцето на малки парченца.

Ако не друго, хостела поне се намира на яко място в стария град, където ежедневно се изсипват автобуси с туристи. Факта, че живея там, макар и за няколко дни, ми дава онова сладко чувство, че се оправям сама в екзотична страна. Най-силно изразено е когато излизам сутрин и арабите са наизвадили всевъзможни джунджурии, навалица е и всеки те дърпа; и през нощта, когато се прибирам по празните калдъръмени улици и само моите стъпки кънтят.

Simphiwe Dana

the Holy Land

Още преди check-in, охраната подлага всеки един на кръстосан разпит. “Откъде идвате?, С какво пътувахте?, Спирахте ли някъде?, Оставяхте ли колата без надзор?, Някой да ви е давал нещо?...

А обикновено една страна се познава по летището. (Изключение може би прави наебания Детройт, на чието международно летище, освен милионите магазини има оксижен бар с персонал от разнорасови мадами от класата на тези в козметичен салон в Сохо.) Нашето си летище, макар и с терминал 2, е нещастно, пусто и полетите са винаги под въпрос, благодарение на архитектурния гений, решил да го дислоцира във вечната мъгла. Чувала съм, че мястото било умишлено избрано по време на Втората световна, за да сме трудни за откриване. И така сме си останали... труднодостъпни. Няма да драматизирам излишно. Все пак излетяхме, кацнахме, аплодирахме. Това с аплодирането след приземяване много ме забавлява. Като край на представление, но тук е сякаш “оживяхме, представлението продължава!”.

Оттук всичко тръгна сравнително гладко.

Планът за екскурзията беше следния: първите пет дни (два преди Коледа и два след) прекарвам със семейството и се придържам към групата по стъпките на Иисус – от раждането му във Витлеем до разпъването на Голгота, през много от чудесата в Назарет. На петия ден ги изпращам до Тел Авив и се обаждам на израелския си приятел Илел или някой от списъка с телефони на познати в джоба ми, с които се омазваме следващите 2 седмици. Всъщност други познати нямах. Телефоните бяха на един графити-артист от нета, който някога съвсем виртуално ми помогна да направя шаблон на Моамър Кадафи в подкрепа на медиците в Либия, някакъв катерач, работил с приятели-катерачи, реге диджей, с който други приятели се запознали на фестивал в Германия, и разбира се, адреси на хостели в Йерусалим и Тел Авив и инструкции как да стигна до тях. Е, не може да се каже, че съм тръгнала неподготвена...

Пристъпих към изпълнение. Първите дни изглеждаха горе-долу така: 8:00 - ставане и закуска, 9:00 – Божи гроб (моля, викайте ми “хаджи”), 10:00 – минути за снимки,... За кратко време бях в най-стария град на света, най-ниската точка на света (Мъртво море е фън лайк шит.), собственоръчно се баптисах на река Йордан, ядох от рибата, която Иисус някога размножил и нахранил 300 човека без жените и децата. И тях нахранил, но те не се броят... Стъпах в три от четирите морета, към които Израел има излаз, празнувах Рождество Христово във Витлем на площад, пълен с араби, които почнаха да ни наобикалят и пускат ръце и ние се изнесохме.

Успоредно с историческите и религиозни атракции имах възможност да наблюдавам и един друг културен феномен – 60 българина в автобус и половина на средна възраст 45 години, които мрънкат, нервничат, а влязат ли в магазин се изпокарват помежду си. Няма такова!

С наш'те наистина беше хубаво, все пак това беше първото ни семейно пътуване в чужбина, но и се радвах, че свърши.

Ето, че се срещам с Илел (споменавала съм го и друг път) в кафенце на плажа в Тел Авив. Запознахме се това лято в Чикаго. Търсех най-евтиния начин да стигна до Ню Йорк и започнах работа при него като тираджия и хамалин за три дни. Тежка и ужасно мизерна работа, но и както се оказа, добре платена. После си направихме среща в Амстердам, идва ми нагости в България,... С две думи, нов приятел, с който съм преживяла повече, отколкото с много от старите. Нахилен ме помъква към някакъв бар и се запознавам с някои негови приятели, накрая си хващаме влак, за да стигнем до Ювелим – селото, в което живее семейството му.

Селото е... кокетно, къщата е огромна, без да е маниакално чиста. В хола има пияно и в почти всяка стая по една китара. Родителите му са сърдечни хора, горди с Илел, тримата му братя и две сестри. Илел не вярва в гордостта. Казва, че баща му цял живот работи в завод за оръжия, прави оптиката, с които се въоръжава армията и остава за износ. “Израел е един от най-големите износители и аз съм много горд от това!” И двамата се разхилваме. Майка му е американка и в момента работи с инвалиди в съседно село. След 3 дни ще се разболее, ще ходим по болници и ще се напиваме от мъка. Слава Богу, оправи се.

На следващия ден отиваме на стоп до някакво друго село по на север да ядем хумус и да се срещнем с братовчедката на Илел, за която слушам отдавна.

Еля е най-очарователното нещо, което съм виждала. Нежна, мъничка, постоянно говори за секс и се смее след всяко нещо, което тя или някои друг каже. Живяла е в Коста Рика, където се е грижила за малки тигърчета, пантерки и други рожби на джунглата. Цяла вечер лаф, смях, нови хора. Оставаме да спим там, а на следващия ден се закарваме в посока Тел Авив до път 443, построен изключително за евреи, където тримата да се включим в протестите на местното палестинско население.

Когато преди години започнали строежа и взели земята от местните, им обещали, че пътя се прави в интерес на живущите в района, щял бъде транспортната артерия на шестте палестински селища, измежду които и Рамала. В следващия момент, обаче решили, че поради съображения за сигурност преминаването на палестински граждани няма да се допуска. Тук не става въпрос да се спре нахлуването на палестинци на територията на Израел, а за магистрала намираща се изцяло в земите на Западния бряг. Сега местните са принудени да карат по черни пътища, встрани от този, което прави пътуването опасно, удължава го и го оскъпява повече от двойно. Само късметлии с издадено им временно разрешително могат да се радват на шорткъта.

Като цяло пътищата в Израел са безупречни, някои на не повече от две години. За да стигнем до мястото на протестите минаваме през Модеин Илит - едно от онези нелегални по международното право еврейски селища, построени по най-високите стандарти на урбанистично планиране, с перспективата да се разрастват, но така че пак да останат зелени площи. Тази колония е основана 1993-та г. Красив, бял град, пълен с ортодоксални евреи, за които дори срането е свята дейност. Само след няколко километра, в управляваните от араби села картината рязко се променя – мръсно е, без улично осветление и тротоари.

Огромните циментови ограждения започват от знаците индикиращи, че наближаваме главния път, известен като магистрала 443. Докато чакаме някакъв активист да ни вземе с колата си, встрани виждам двама палестинци да преминават през дупка в оградата, да излизат на пътека и да тръгват нагоре-надуло по хълмовете. Илел също ги вижда. “Може би отиват на работа, може би пренасят експлозиви.”

Закарват ни до Бейлин с кола. Купуваме си фалафели и се виждаме с други протестиращи от Израел, Англия, Испания, Америка, един японец. Аз представям България. Не сме голяма група, но е важно, че сме там да покажем съпричастност. Идеята е арабите да видят, че не всички израилтяни са съгласни с това, което правителството прави от тяхно име. (Също както назад във времето, когато евреи започнали да се заселват в земите в днешен Израел, не всички били агресивно настроени. Част от тях, противно на ционистите, искали да живеят редом до палестинците, без да налагат свои правила и основават своя държава. Палестинците пък, от своя страна, нямали общ враг, срещу който да се обединят, както сега, а враждували момежду си.)

Всички се натоварваме в микробусче. Седнала на земята и се опитвам да ям фалафел, докато вземаме луди завои нагоре до селото. Събираме се и чакаме не знам какво. Малки палестинчета ни наобикалят като циганета, без да спазват онази общоприета дистанция от минимум 20 сантиметра, която във Великобритания е дори двойна. Черпят ни със семки и се смеем на комуникацията, която осъществяваме. Напълно невербална. Появяват се и баш мъжете и протеста започва. Тръгваме от мястото, където досега чакахме, по полянка и нагоре към пътя и строените израелски войници. Обикновено до там може да се отиде невъзпрепятствано, но точно в деня на протеста предвидливо са издали забрана, така че военните да могат да стрелят легално по нас. Скандираме нещо на арабски. Може да се отричам от майка си, незнам. Или адресирам техните майки... Така или иначе и от двете страни идва подкрепление – още хора от селото vs. два военни джипа. На моменти става напрегнато. Виждам само реакции без да разбирам какво ги провокира. Някои от по-възрастните палестинци се спречкват с военните. Наобикалят ги 10-тина от новите ми познати от микробуса с фотоапарати и камери. Двама от военните, единствените двама в сини униформи, също имат камера, но снимат от далеч. Това явно си е няк'во шоу всеки петък. По-яко е от на клуб. Има повече адреналин, може да те удари камък, обгазяват те... Че и хваща. И кик има. Подкарват ни надолу към улицата. Интернационалната групичка оставаме, а униформените подгонват палестинците нагоре по отсрещния баир, които се насочват към високи изоставени сгради. Военните стрелят по тях със сълзотворен газ. Решават, че стига толкова и е време да дадат урок и на нас - сеирджиите. Първо покрай нас минават пешаците, след това и 2-та джипа. Вторият спира. Пуска граната. Потегля. Всички тръгват да бягат. Тръгвам и аз. Влизам в двора на някакви хора, а след малко при мен идва разплакана и сополива американката. Понадишала се е добре. Редовните по протести като този си знаят и си носят лук в мънички кутийки. Като го помиришеш страшно облекчавал дишането и като цяло ефекта от сълзотворния газ. Понякога палестинците дори хващат изстреляните по тях гранати и ги мятат обратно при войниците, което е много смешно да се наблюдава. От друга страна, самите войници в действителност са деца на по 18 години, въоръжени с М-16, които се гледат отстрани и си мислят, че е яко. Че те са много яки...

the yahoo! reporter

Покрай пътуването из Палестина и Израел (знам, че още не съм разправяла, и за Ямайка не съм доразказала...), се разрових по разни сайтове, свързани с Близкия Изток. Едва вчера, обаче, попаднах на Kevin Sites (твърде мускулест и хубав по общоприетите стандарти американец, за да го приема в началото на сериозно, признавам си) и проекта му hotzone - страница била актуална преди 2 години, и многократно награждавана. Целта на проекта е за една година (започва в края на 2005 до 2006г.) да посети и отрази всички въоръжени конфликти по света, сам, с раница пълна с цялото технологично оборудване необходимо за поддръжката на сайт с текст, снимков, аудио и видео материал и интерактивен чат. Подобно на Гонзо журнализма, неговият стил наричат Соджо (SoJo от Solo Jurnalism). Пътуванията му са спонсорирани от Yahoo! - първият кореспондент на Yahoo! news, с което се слага начало на поредица от теми, незасегнати от мейнстриим(?) медиите. Интервюира тези, които водят битките, жертвите, изследва причините, какво струва борбата на всяка от страните. Лични истории, в които видях как в Африка си причиняват едни на други, това което турците са ни причинявали в началото на Робството, битови извращения в мюсюлманския свят като ползване тялото на 12-годишно момиченце за маса, на която режат месо и бодат с вилици, погребения на палестински камикадзета...

Новият проект на Kevin Sites се нарича People of the Web - седмично предаване отново по Yahoo! news, което разкрива личностите стоящи зад сайтове, които "действително променят политическата, социална и религиозна структура". Форматът също включва видео и текст.
Историята от тази седмица е за човек, по някаква причина заподозрян и следен от ФБР. След дълги процедури по изясняване на самоличността му, от ФБР го пускат като му дават телефон, на който да звъни в случай, че отново има проблеми пресичайки граници. Така той започнал да уведомява федералните за всяко свое пътуване. Цялата тази нелепа история го накарала да изведе следенето на ново ниво... "Кой може да ме следи по-добре от мен самия?" Така започва да заснема живота си и да поства изображения онлайн от всяко летище, на което стъпва, всичко, което яде и всички обществени тоалетни, които посещава. Гледа на проекта си като на защитно средство, протест и изкуство.

Israel vs. Palestine

Цяла седмица основна новина в Yahoo е Bush, който събира в Белия дом Abbas и Olmert - палестинския и израелския лидери, което де факто са първите официални преговори на двете страни от 7 години насам. Bush, този виден дипломат и изявен медиатор, се среща с тях и заедно, и поотделно. "The time is right", казва, "Нека младите се обичат, ние ще помагаме с к'вото можем"... Плановете са до края на тази година да се постигне яснота какво ще се случва в Близкия Изток. Ще има ли независима Палестина, ще има ли мир. И по-същественото - как ще се изпълни със съдържание думичката "мир". Ако този път наистина се постигне съгласие, а явно такива са настроенията, това ще даде началото на дълъг процес. Трябва да се реши какво ще стане с нелегалните еврейски селища в окупираните земи, издигната 700 километрова стена в същите тези земи дали ще бъде преместена, така че да очертава новите граници или повече няма да има нужда от нея. Ще освободят ли палестинците от израелските затвори. Мисля си, уж цивилизовани хора евреите, а си осигуряват сигурност със стени и пропусквателни режими. И с танкове. Голям спек, когато всички те мразят.

Откъде накъде имам самочувствие да пиша за това и имам ли достатъчна подготовка? - Не. Но въпреки че по нашите новини не дават нищо свързано с Конфликта, на мен постоянно ми се набива в очи.

По всички яки точки по света, където има партита, наркотици и жени, задължително ще срещнете групичка 21-годишни израилтяни. Случи ми се миналата година в Сан Франциско, тази в Амстердам.. (А когато нещо се случи 2 пъти, то най-вероятно ще се случи и трети.) Обикновено, издивели след 3-годишна казарма, отиват някъде да се омажат. Възползват се от партитата, алкохола и наркотиците, и при изключителен късмет и от жените. По това време започват да им се появяват пиърсинги и татоси. (Между другото подозирам, че в Израел пънка е жив и добре.)
Тази година се запознах и с един по-различен евреин. Ъъъъ израилтянин. Попътувахме заедно, после той дойде в България, а сега за празниците ще го видя в Израел. Ъъъъъ Палестина. Казва се Hillel и е един от онези, отказали да отбият военна служба. За разлика от повечето, той не се е покрил с фиктивно медицинско, а го е направил демонстративно, придружено с гладна стачка. Толкова демонстративно, че Amnesty International се заемат със случая му. Последиците от отказа му са затвор, невъзможност след това да си намери работа, разочарованието на родителите, за които е чест да видят сина си войник.

И така, ако до сега съм си мислила, че ивицата Газа е пръдня, ето че ще мога сама да видя колко е засрано положението.

Ако имате свободни час и 20 мин., изгледайте Peace, Propaganda & the Promised Land. Филмът разказва как международните медии представят кризата и като последица оформят обществено мнение. Как в новините се показват сцени на насилие, в които палестинци замерят с камъни израелски войници - сцени извадени от общия контекст. Никъде не се споменава, че тези войници са на палестинска земя, че това се случва в окупирани територии. Нелегално окупирани по международното право между впрочем. Казват "Израел отвръща на атаките", "Израел се защитава", когато именно Израел е насилника на чужда земя. Военен окупатор се защитава. WTF? Излиза, че от 1983-та Израел провежда професионална PR кампания в Щатите. Репортери и редактори са наблюдавани, контролирани, цензурирани, сплашвани. Когато има жертви и от двете страни, "конфликта е в разгара си", казват и показват семейства на избити еврейски войници и личните им драми. Когато жертвите са само араби, се съобщава, че положението е "относително спокойно". Друга манипулация: еврейските селища, които се появяват на ключови места в Палестина (по хълмове и около водоеми) с идеята след време да бъдат анексирани - грубо посегателство върху суверенитета на палестинците. Селища, които в новините са наричани квартали, вместо колонии. След 11. 09. PR стратезите (от най големите американски PR компании), за да асоциират израелската кауза с USandA вкарват в обръщение думичката "тероризъм". И изведнъж окупацията става част от борба срещу тероризма, в която започват да се наливат милиони долари.
Когато хора живеят в отчайващи условия с целенасочено парализирана икономика благодарение на Израел, разрушаване на домове както обитателите са вътре, блокиране на линейки и недопускане на бременни жени през пропусквателните пунктове, за да родят - при всичкото това системно нарушаване на основните човешки права на палестинците, явление като камикадзетата остава единствена възможна ефективна съпротива. Когато нямаш въоръжена армия, танкове и подкрепата на Щатите ставаш отчаян, ставаш терорист.

Вярно палестинците са бедни (ако бедността е порок), необразовани и раждат като цигани. По-трудно ни е да се асоциираме с тях. Но кой решава чии живот е по-ценен, чие страдание е по-голямо, чия истина е Истината... Ще видим.

А през това време аз ще си нося палестинския шал, че по ме е шубе от сладурите от Хамас, отколкото от нек'ви си евреи.. *wink*

The Rasta World

->

И на третия ден Gavaska ни подари едно от онези вълшебни преживявания, които се случват веднъж в живота.

В парк в центъра на Кингстън растите празнуваха Милениума по етиопския календар.

Етиопският календар се придържа към стария египетски календар, според който годината е разделена на 12 месеца от по 30 дни, плюс един допълнителен месец на всеки 5 години. Излиза, че техният календар изостава със 7-8 години спрямо нашия и така от началото на християнството. И Обединените нации, и Африканската общност припознават в етиопския милениум единствен по рода си африкански празник, честван както подобава.

Избрахме си места някъде по средата в откритата зала, така че да се потопим в уникалната атмосфера, създадена от тези цветни хора - крале и кралици в техния свят, с корони естествено израснали от главите им, сякаш за да бъдат неоспорими...
Ако пътуването ми свършеше ето тук, в този момент, пак щях да съм доволна.
Все още бях в онова състояние, наречено "културен шок" и не виждах нищо общо между мен и тези хора. Вярвайки, че битието определя съзнанието, може би наистина бяхме от различни вселени. Така си мислех на влизане. На излизане ще знам малко повече за тях - за стремежите им, за липсите и болките им.

На сцената първо държаха лекции, които докато се стъмни неусетно преляха в песни. Говориха по исторически проблеми, за политика, възмущаваха се от несправедливостите спрямо тях. Например как са ги принуждавали да заменят употребата на I and I с I and U - нещо напълно лишено от логика според тяхното разбиране за света, тъй като всички сме част от Едно. (Намирам това за една от най-очарователните черти на растафарянството.)

Излиза, че в католическо общество, каквото е Ямайка, растите са доста подтискани, и то на различни нива. Заради сплетените коси, те трудно си намират работни места. Още в училище ги карат да се подстригват. А дредите са част от тях, най-малкото личен избор, продиктуван от цялостна философия (а не мода. Модерно е друго.). Аналогично е на случая във Франция, когато се опитаха да забранят на жените-мюсюлманки в университетите да ходят забрадени. Растите са по природа толерантни хора, които не се месят в делата на другите и вместо да бъдат оставени на мира, те са дискриминирани за това, което са. Вместо да бъдат третирани с респект и поощрявани за културния си принос, държавата ги експлоатира с рекламна цел без никакви средства да влизат в общността. По отношение на интелектуална собственост и икономическо заздравяване, през годините бизнесмени, антрополози, музиканти неформално търгуват с отделни представители на растафарянството. А колкото по се комерсиализира културата и символите й, толкова по нараства отговорността на растите да я опазят от изопачено интерпретиране. Като това недоразумение Munga и неговия Gangsta Ras, на което старейшините, иначе миролюбиви хора, отговарят: "The only time wi gangsta a when wi a kill Babylon".

Друга деликатна тема е лицемерното отношение на властите по отношение на ганджата, която, както знаете, растите използват за духовни цели. Вавилон разпространява образа на Боб Марли с джойнт в ръка, за да привлече туристи, а останалите расти са преследвани, арестувани и изнудвани от полицията. С чиста съвест казвам, ако има страна в света, където ганджата трябва да е легална, това е Ямайка. Докато в Холандия билката някак изкуствено е издигната в култ и се натрапва отвсякъде, в Ямайка, тя е нещо безкрайно естествено. Като водата или ракията. Преследването й от закона там изглежда като някакво безумие, предпоставящо полицейски произвол и съответно създаващо излишно напрежение. (При всяко споменаване на думата "ганджа" тълпата избухваше, зазвучаваха тарамбуки и се развяваха знамена.)

Фактът, че са откъснати от Африка, техния духовен дом, The Motherland, и са "заточени" на остров на другия край на света, е дълбоко врязан в съзнанието и психиката им. Опитват да поддържат постоянен поток на информация с Етиопия и континента като цяло, в търсене на идентичност и вдъхновение..




След още три дни с G и приятелката му Kelly се качихме на Scotts Hill - село, населявано от расти. И в Детройт, и в Ямайка съм имала поводи да се чувствам дискриминирана заради цвета си. Тук за пръв път бях дискриминирана и като жена. Няма да изпадам в подробности и да ви развалям впечатленията от тези мили хора. Само малко.. С Kelly бяхме върнати от един от старейшините, тъй като не сме били облечени подходящо. Дрес-кодът е дълга пола и коса, скрита в тюрбан. През престоя ни в Ямайка бяхме много внимателни и показвахме уважение към хората и Културата им, но този дядка прекали. Пропътувала съм 10 856. 8 км, само за да ги видя и почерпя мъдрост от тях, а нещастникът, който претендира за духовен живот, беше дотолкова тесногръд, че да се хване за външното проявление, за дрехите. Във всеки манастир у дома има по един такъв недоволен дъртак, който се хваща за буквата, докато същественото му убягва. Да го уважавам ли? Не и днес.

слушай

Jamaican ways

->
Както започна първия ден, горе-долу така и продължи до края, с разликата, че значително се успокоих. Бяхме отседнали на сигурно място, попаднахме на добри хора, които се притесняваха достатъчно за всички. "Get in the car", "Cross over", "Now stop", "Hold my hand"... Пазеха ни постоянно от нещо, което са виждали, нещо, което се е случвало на тях или техни близки. Ако за нас изглеждаше като фикция, или айде, някакво общо чувство на опасност, то за тях има напълно реални и конкретни измерения. "You don't understand Jamaica", няколко пъти ми каза Gavaska по различни поводи.

Размаха ми на действие беше драстично ограничен първо по съображения за сигурност, второ, самите условия в Ямайка някак не предразполагат да се размотаваш. Там вървиш бързо и без да поглеждаш хората, защото срещнат ли ви се погледите, веднага те приближават и започват да ти говорят. Мен ме слагаха да вървя от вътрешната страна. Всяко слизане до центъра на Old Harbour - градчето, където прекарахме по-голяма част от времето си, беше приключение. А ако сме се засилили към Spanish Town - старата столица, или Kingston, се сменят таксита, автобуси.. Те и без това такситата са като автобуси. Както ви казах, отзад винаги сядат четирима, плюс чанти, багажи,.. кой к'вото има. Всеки плаща за себе си още преди да сме спрели. Освен това таксито не те води до определен адрес, а спира на паркинг на/до бензиностанция. Ако искаш да продължиш примерно от Spanish Town до Kingston трябва да знаеш къде паркират колите за този маршрут. Ако ти се наложи да питаш за посоката, рискуваш да те повлекат зад някой ъгъл и след трийсетина минути да звъниш, оставен чисто гол, на най-близкото европейско посолство да те снабдят с дрехи и джобни пари. Случвало се е, не за друго. По колите никъде няма обозначение taxi, така че за туристите най-разумно е да се придържат към тези с червени табелки на номерата - единствените легални.
С автобус е още по-забавно. Тъкмо като си помислиш, че няма къде игла да падне, вътре се намъкват още десетина души. Има един, също като в японските метра (ама баш), на позицията "тъпкач", който набутва хората и обикновено се вози на последното стъпало отвън.
В Ямайка се кара отляво и екстремно. Пътищата са по-лоши от тук, но на тях не им пречи. Както във шофирането, така и в повечето сфери на живот, хората имат по-важни неща за вършене, от това да се съобразяват с правилата.
Колите, които карат са специално производство.. за третия свят - евтини и без да отговарят на каквито и да било критерии за безопасност. Така на око ги преценявам, може би 90% да са азиатски. Някои са вкарвани директно, както са ги произвели за късите китайчета - безумно тесни и с йероглифи по таблата. Удобството не е сред приоритетите на ямаеца. Затова пък често могат да се видят овързани в колите домашни тон колони. Музиката е много важна, но за това друг път..

Интересно е да се наблюдава какви продукти на т. нар. цивилизован свят достигат до острова и как те стоят в тамошната обстановка. Напомня ми на времето на Корекома и после когато и ние се отваряхме към Запада. При тях това става бавно, да не кажа флегматично, нищо, че са на 2 часа летене от Miami. Ако някой е бил в Щатите лесно можеш да познаеш, също както американец ходил в Европа. Сякаш знае нещо повече за света, някаква тайна, която и аз знам и можем да разговаряме на друго ниво.
Това американизиране на живота е опасно, не толкова защото всичко американско е покварено, а по-скоро защото хората не са готови. Гледат телевизия и кльопат директно оттам, без информацията да се преработи. Копират поведение от екшън филмите и гангстерския рап. Symone е учителка и ми разказа как едно детенце донесло патлак в клас, за да убие друго, но негов съученик го видял и издал. На другия ден братът на гангстерчето отишъл в училището и убил доносничето. Па па па.

За това кое е яко и кое не има точни и непоклатими критерии. Ако някой се види в пачка, обезателно го демонстрира - дрехи, ланец, телефон.. Признаците на добрия живот. На фона на цялата мизерия ей това точно не го разбирам! Най-малкото защото видят ли, че имаш, те напъплят. Всеки ден някой те моли за услуги. Често се виждат хора да се мотаят, да висят по ъглите и чакат нещо да падне отнякъде. А аз, като бяла, съм някаква ходеща мишена. За тях щом съм имала възможност да долетя до острова, значи мога да си позволя да дам и на теб, и на теб и на този бееее, как ти беше името...
Иначе в Ямайка никой не гладува. Или поне това твърди Gavaska и ми обяснява схемата. В гетата не се плащат наем, данъци.. Електричеството и водата се крадат. На хората им е лесно и нямат стимул да работят. "Stop watching the bullshit they show on BBC. Jamaica is not suffering, nobody is starving here. People can always go and do some farming but they are just lazy." Корупцията е на много ниски нива. На всички нива. Прасетата са в пъти по-евтини от тук и само симулират дейност, без всъщност да имат думата. Да не говорим, че на определени места не могат да припарят.
Гетото се управлява от Дон, който се грижи за хората си - да имат храна, ако детенце се разболее, да го види лекар. Донът умира млад, но по-млад умира определения за негов наследник. Сещате се, като династиите тук.. както се избиват наследниците за трона. Когато Донът умре, хората, в знак на признателност изрисуват лика му на стена. Това е цялата слава, на която "се радва" след смъртта си..
Знае се, че Донът е тясно обвързан с политиката. И като цяло хората са политични. Бях в Ямайка 2 седмици след парламентарните избори и сама видях как отделни райони подкрепят една от двете партии - Jamaican Labour Party (след тези избори за пръв път на власт от 18 години) и People's National Party. Привържениците са разделени на териториален принцип, съвпадащ с границите на гетата. Това обяснява наличието на думи като corruption, Babylon и burn в текстовете на реге песните... В техните си вътрешни конфликти белите (и жълтите, мамка им напаст) нямат място. Ако в България предизборно се пазаруват гласове, ето какво ми разказа за Ямайка Lennart - бяло момче, което живее там от 2 години:
В изборния ден на улицата му се появили 5-6 rude boys - шумни и въоръжени до.. хм.. зъби. Почнали да викат жената от съседната къща да излезе да гласува. Бременна жена с 2 малки деца. Тя не смеела да се покаже докато ония не стреляли в прозорците. "I know they won't mess around with me, 'cos they have no busyness with me, but still they are shooting right next door!!.."

когато си говорихме веднъж със Symone за политика и история, накрая тя обобщи "They are all the same. They all want our island." Да, ямайците са горди хора.

first impressions a.k.a. the kick

Ако някой ви каже, че при първото си посещение в Ямайка много се е забавлявал, или лъже, или е рядко тъп и неебателен, или пък вече е трениран някъде из черна Африка.

Няколко часа преди полета от JFK, на едно парти в Brooklyn, се запознах с бяла мацка с ямайско и австрийско гражданства. Разказа ми някои покъртителни истории с намесени ченгета и каза, че това, от което трябва да се притеснявам най-много са именно те. Да съм забравела абстракции като "human rights" и всякакъв вид цивилизовано отношение. В същото време ми обясняваше, че въобще не иска да ме плаши. Да бе!..
"Само внимавай" - това чувах откъде ли не.
"Ми внимавам. Аз винаги внимавам."
Искаше ми се да се придържам към съвета, който преди няколко дни в метрото ми даде един готин черничък пич на дреди - "As long as you keep your mind open, you're gonna be fine.."

New York - Miami - Kingston

На летището в Маями видяхме Elephant Man. "Обещаващо начало", си помислих и сякаш тогава разпознах уникалността на пътуването. Но щом веднъж се качих на самолета, стомаха ми се сви. Връщане назад няма.
Не че бих се върнала.

В самолета, освен нас и възрастна двойка, имаше още едно бяло момче. Даваше вид да знае какво прави и го заговорих. Еврейче, чиито семеен бизнес преместили в Ямайка. За пръв път на острова. "Само не стойте в Кингстън. Разкарайте се от Кингстън възможно най-бързо." Взех му номера. (В Ямайка всеки контакт може да се окаже решаващ.)

Влизането в страната също не беше лесно. Обикновено туристите си вадят визи предварително, но Негово Величество The Internet твърди, че няма пречка да ни ги извадят и на място. Вкараха ни в малка стаичка, сложиха ни да седнем и ни почнаха с въпросите.
"При кого отивате?, Ама вие познавате ли го тоя човек? Ма знаете ли го как изглежда?" Накрая митничарят ни поиска номера на телефона му и сам му се обади. Така поне разбрахме със сигурност, че Gavaska ни чака пред летището.
- "И много да внимавате, че отговарям за вас!"
- "Да внимаваме за какво?", попитах.
- "Да не пушите ганджа. В Ямайка това е нелегално."
- "Мислите, че не знаем ли?.. И за такова клише ли ни вземате?! Бели туристи - единственото, за което идват е да си отпушат на евтина ганджа. А Културата? Защо сами подценявате това, което имате? Трева ако искам мога да пуша и в Европа, и в Щатите.. Не това е забележителното. Тук съм, за да видя що за мозъци създават лудата ви музика, що за хора са Sizzla, Capleton, Anthony B, ... и всички, които развиват наследството от Marley и Tosh, и го превръщат в мания по целия свят. Тук съм, за да проверя какво стои зад зеленото, жълтото и червеното и ако не познавате други цветове, евентуално да ви покажа.. е айде. Тук съм защото искам да бъда зарибена, погълната, да загубя себе си в някакъв друг свят. По-духовен свят, може би."
Е не.
А всъщност просто казах:
- "Няма да пушим, разбира се."

Първото ми впечатление от Gavaska беше... момченце. И вярно той бил с 2 години по-малък. В колата ни чакаше сестра му Symonе и някакъв мъж, за който по-късно ще разбера, че не и е приятеля. Стори ми се странно, че 3-ма човека идват да ни посрещнат. На следващия ден вече ще знам, че 5 парцала в една кола не е гъчканица, а едва ли не лукс. Оттук нататък отзад ще сядаме по 4, а отпред понякога по 3.
Закараха ни в мотел и ни взеха 100 USD за бензин. Мислех си, че вече ще се разделяме, но ми казаха "sit in the car" и потеглихме.. Без да сме се огледали, починали, без връхна дреха или чанта, още със слънчевите очила на главата и фотоапарат, който така и не извадих. Наслаждавах се на момента и на хората, а и не исках да се държа като турист в страна в която е повече от очевидно, че съм - конфликт, пред който ще се изправяме много пъти занапред.
Качиха ни в селото на Gavaska. Преди години техните го пратили там, за да го предпазят след като баща му починал и той искал да става rude boy. По-късно същата история ще ми разкаже и Lauren - пича, който ни закара. Точно както в Щатите всеки ти разказва как преди еди-колко-си-години дошъл с 40 или 100 или 200 USD в джоба и без бъкел английски, а сега има това и това... Както и да е.. Попитах Gavaska застреляли ли са баща му.
- "Не, направиха му вуду. Завиждаха му защото беше богат."
Тук просто замлъкнах.

В селото ни разведоха да се запознаем с роднини и приятели. Всички ни оглеждаха. То в тъмното и без това само ние се виждаме.. Филма беше пълен, както се казва. Хиляди впечатления, хиляди кадри, запечатани единствено в главите ни... Както си вървяхме в един момент до нас спря кола с 2 G-та, барнати, с бейзболни шапки. "Get in the car". Влязохме. От наш'те били. Повозихме се малко. Бяха черни и говореха английски, който не разбирам. Може би вече беше време да спра да се притеснявам, тъй като всички наоколо са черни и говорят английски, който не разбирам. И така ще бъде до края.

I & I & You
All Are His Creations

На следващия ден Gavaska ни прибра в къщата на сестра си за постоянно.