Hello My Name Is

nickolette

сряда, март 05, 2008

go down Moses, go doooowwwn to Egyptlaaaaand

When Moses brought the Ten Commandments down from Mount Sinai, he may have been high on a hallucinogenic plant, according to a new study by an Israeli psychology professor.

Shanon wrote that he was very familiar with the affects of the ayahuasca plant, having “partaken of the ... brew about 160 times in various locales and contexts.”
continues
more
artwork: Hellen

Етикети: , , ,

неделя, февруари 10, 2008

Beta Israel

"I am black, but comely, O ye
daughters of Jerusalem, as
the tents of Kedar, as the
curtains of Solomon."

-- from "The Song of Songs"

Отиваме да вечеряме в етиопски ресторант.
САЩ, Русия, Етиопия – евреи от цял свят са добре дошли в Палестина. Нали това беше национална политика – да се запази еврейското мнозинство в Йерусалим. От 1950-та съществува закон за връщане на евреите (Law of Return), според който всеки от тях, преследван или не, беден или напротив, може да се прибере в Обетованата земя, като автоматично получава гражданство и редица други привилегии. Наблюдаваме ционизъм в действие. По принцип, за да се считаш евреин, трябва майка ти да е еврейка (по библейско време фигурата на бащата е била решаваща - Йосиф - син на Иаков, Иаков - син на Исаак, Исаак - син на Авраам... ) или ти да приемеш юдаизма (и той да те приеме). Въпросният закон значително разширява кръга от лица - дете или внук на евреин (без значение от майка или баща), съпруг/съпруга на евреин, съпруг/съпруга на дете или внук на евреин. Това е един от начините да се противопоставят на "демографската заплаха" от дащни палестинки. В Тел Авив ще се запозная с група, както много хора биха ги нарекли, социални отпадъци, предимно от Щатите, на които не им се работи, и които се възползват от всички привилегии полагащи им се именно по този религиозен принцип. Здравни осигуровки като никъде по света, двоен стандарт от страна на органите на реда... (Първото нещо, което питат арестуваният е евреин ли е и оттам вече се знае как да се процедира.) Така страната се пълни с парцали, религиозни фанатици, ционисти и въпросните етиопци, в чиито ресторант се намираме.

Ако на американските евреи правителството плаща екскурзия до Израел от няколко месеца до година с надеждата да им хареса и останат за постоянно, подходът към африканците е доста по-категоричен и ефективен. По взаимно желание вече 85% от етиопските евреи се намират в Израел, докарани на два пъти с операция Моисей (1984) и операция Соломон (1991). Израел винаги е бил основният снабдител на оръжия в Етиопия. През годините са сключвани поредица от сделки, чрез които Израел изпраща военна помощ на Етиопия изразена в стотици хиляди пушки, бомби и израелски военни съветници и инструктори, в замяна на евреите им - т. нар. Бета израел (Къща на Израел). Сега имигриралите етиопци им се отблагодаряват с образцова военна служба. Но за десетките хиляди етиопци в Израел не е лесно да се впишат. За разлика от руските евреи, които дошли с уменията и занаятите си, за африканците е трудно да се адаптират в индустриално общество. Създадени били правителствени програми за асимилация. Не особено ефективни... Ако ще си говорим в проценти, 75% от етиопците не могат да четат на иврит и да проведат елементарен ежедневен разговор. Децата, които получават модерно израелско образование, се отчуждават от родителите си, чиято мъдрост е ирелевантна в новото време/място.

На маса съм с трима себемразещи се евреи - Илел, Дро и досадният Ури. Говорят на английски заради мен. Почти навсякъде говорят английски само, за да не ме изолират, което е ужасно мило. Ури ме пита какво правя в Израел. Казвам, че гостувам. “Гостуваш?!! Отдавна не бях чувал някой просто да гостува. Всички, които срещам са ангажирани с конфликта по някакъв начин.” Чувствам се тъпо. “Какво има да видиш тук?” Вече видях толкова много и продължавам да изграждам впечатления. Всяко обобщение, което направя за Израел се оказва погрешно. За разлика от Ямайка, където нещата са прости и черно-бели, тук всичко е с безброй нюанси. Невъзможно ми е все още да кажа какви са впечатленията ми с две изречения, но със сигурност Израел е безкрайно интересен и се чувствам късметлийка да съм тук. Ури смята, че това е ужасно място. Всички, които познава искат да се махнат и много хора го правят. “И после се връщат, защото виждат, че на други места не е много по-добре” - казва Илел, който докато пътувахме из Щатите твърдеше, че има прекалено много омраза в Израел, която не може да понесе. Слушам ги и топя пръсти в пикантната манджа.

Етикети: , , , , ,

сряда, февруари 06, 2008

Mea Shearim

Илел е все още наоколо и ме води в тясната квартира на Дро. По стените има карта на Палестина преди да стане Израел и плакат “Visit Palestine”. Виждам, че чете марксистка литература. Попаднала съм в истинския ъндърграунд, в къща на евреин-активист, който като всеки уважаващ себе си активист (и ексхибиционист) е слаб, изпит и ходи с шлифер. По убеждения е ляв, но в Изреал да бъдеш ляв или десен няма нищо общо с икономическото виждане за бъдещо развитие на страната и никой политик не засяга икономиката в предизборните си речи. Леви и десни се определят по отношението им към палестинците – толерантни ли са към тях или напротив. Ясно е кои надделяват. Всеки един министър-председател е спечелил властта с лозунга “Обещавам да запазя еврейското мнозинство в Йерусалим.”

Възползваме се от изключителната осведоменост на Дро по всички локални въпроси и го караме да ни заведе в Меа Шеарим - квартал в Йерусалим, който представлява жив музей. Жителите му са съхранили традиционния начин на живот, съществувал векове наред сред ултра-ортодоксалните евреи в гетата в северна и източна Европа. Мъжете до един са облечени в черните религиозни дрехи, шапки, в които подозирам са влюбени, бради и навъртени бакенбарди. Чувствам се сякаш съм влязла в машина на времето, пренесла съм се някъде през 60-те и всички са тайни агенти. Всъщност машината трябва да се върне много по-назад, в канонически, средновековен свят на бедност, в който за всеки аспект от ежедневието има строги правила, дори ритуали. Начин на живот, който продължава да вирее благодарение на отъждествяването на промяната със Зло. Новото и модерното не представляват интерес. Надниквам в малка книжарничка и виждам трима мъже сред религиозните бумаги. Знам, че това е уникален кадър, но няма как да извадя апарата. Знам и че ако се застоя още секунда, ще ме изгонят. Някои казват, че жените в тяхното общество са дискриминирани, други, че просто имат различни задължения. Отсреща виждам как няколко еврейки са се спрели пред витрината на магазин за обувки и обсъждат, а те всичките са еднакви, груби и черни. Дрес-кодът за дамите е дълги до глезените поли (и аз съм в такава), тъмни цветове, прибрани коси. Мъжете посвещават времето си на религиозни учения и богослужения, докато жените се грижат за отглеждането на големи семейства от по 7-8 деца. Религията не им позволява да се празнят навън. От тук е и мита, че го правят с чаршаф между двамата, така че да не виждат голите си тела. Дро знае от достоверен източник, че това е мит и толкова. Възпитанието на деца е стриктно - много от тях не са стъпвали в нерелигиозен квартал. Това е единствената действителност, която познават. Материално семействата зависят от правителството и от благотворителност. Само не знам благотворителност от кого, като там не искат нашите пари. Враждебни са и не ни позволяват дори да се храним в техен ресторант.

Единствената медия в Меа Шеарим са религиозните плакати по улиците. Няма телевизия, няма компютри. Съобщенията по плакатите се отнасят до бръснари, които не съблюдават канона и правят бакенбардите по-тънки от предписаното, или за жените и облеклото им, или за това да не стъпват в градския басейн, тъй като, представете си, там позволяват жени и мъже да се къпят заедно. Недоволството си от несъблюдаващите правилата, изразяват с освиркване, хвърляне на яйца и домати, а по мотористите, които минават през квартала на Шабат, и камъни. Една мацка ми разказа как си вървяла с тениска и пола и оня ти евреин като се разкрещял “Ти обиждаш очите ми, за това аз ще обиждам слуха ти..”. Накрая я нападнал.


В ежедневния живот евреите от Меа Шеарим не говорят иврит – свещеният език, на който е създаден света... Ползва се единствено за молитви и учене на Тора. Говорят идиш – език, който не може да бъде чут никъде другаде. Останал е от времето на германските и полски евреи. Има един въпрос, по който ортодоксалните евреи и арабите са на едно мнение – не признават държавата Израел. Според тях основаването на суверенна държава Израел
преди идването на Месията е безобразен грях. Смятат го за прибързано и за оскверняване на светото писание. Те не ходят казарма, не плащат данъци, а по-радикалните от тях отказват да приемат помощи от правителството. Някои отиват толкова далеч да смятат, че Холокоста бил Божието наказание за ционистите и техните усилия да основат държава Израел.

Етикети: , , , ,

moving on

Колкото повече се информирам относно конфликта, толкова по-убедена ставам, че протестирането беше добра идея. Ето, че и в момента благодарение на САЩ и Израел палестинците от Газа влизат в преки схватки с египетската гранична полиция. След като с общи усилия са унищожили икономиката им изцяло, сега затварят всичките им граници, с явната цел да ги уморят от глад.

Вечерта продължава не по-малко интензивно. Шабат е и малкият брат на Илел е поканил десетина деца на неговата възраст - около 17 годишни, да вечерят в тях. След това са на къмпинг в гората на километър от къщата.
През това време с Илел отиваме на селска забава. Намира се в голям салон, има безплатно пиене и храна, ужасна музика и женени двойки. "Всички тук са суингъри, така че ако си харесаш някой, чувствай се свободна..."
nigga whaaat?
Поглеждам на тези застаряващи, издокарани евреи с нови очи. Викам си, мръсниците знаят как да се забавляват, и въображението ми започва да рисува картини на елитарно общество от хора, които под повърхността на социалната любезност, си имат друг тип отношения и интриги. Представям си "Широко затворени очи", но съобразен с реалността - лош грим, целулит, изкуствен смях.
Няма да ви казвам колко се разочаровах когато Илел започна да ми се подиграва, че съм му повярвала...
Минаваме да видим брат му. Децата се проявяват в нова светлина. Пият и пушат край огъня и си говорят за транс. Оставяме ги заради рожден ден, на който не сме канени. Намира се в имението на някакъв магнат, от тези, които притежават декари земя и не обичат хора особено. Сградата е едноетажна, с бар, кожи и възглавници.

После сме на кръчма.
Тук вече съм пияна и провеждам цял разговор на иврит. Събеседникът ми е силно впечатлен, но и му става неудобно защото мисли, че съм разбирала когато са си говорили за мен. Оставям го да си спича.
Прибираме се. Нощният живот на село ми е изпил силичките... След няколко дни Илел заминава за Щатите и аз оставам сама, за това е добре да съм поне малко ориентирана в ситуацията. За целта отваряме wikitravel.org и четем полезна информация за туристи в Израел. Вдъхновяваме се и започваме да допълваме и променяме информацията в истеричен смях.

На следващата вечер, също толкова пияна, ще си запазвам хостел в Йерусалим, естествено без да прочета характеристиките му.

Хостела е наистина ужасен. Още първата вечер някакъв непознат ми е заспал в леглото, което собственоръчно застлах, но без да се превземам лягам на друго без чаршафи. Там се запознавам и с намибийка, която се оплаква как изгоряла и започнала да се бели тук, в Израел, за политиката на намибийското правителство и къщите и как като малка била левичарка и майка й я биела през ръцете. Сега вече не знаела коя е лявата и коя е дясната й ръка и постоянно изтървала разни неща. Разбива ми сърцето на малки парченца.

Ако не друго, хостела поне се намира на яко място в стария град, където ежедневно се изсипват автобуси с туристи. Факта, че живея там, макар и за няколко дни, ми дава онова сладко чувство, че се оправям сама в екзотична страна. Най-силно изразено е когато излизам сутрин и арабите са наизвадили всевъзможни джунджурии, навалица е и всеки те дърпа; и през нощта, когато се прибирам по празните калдъръмени улици и само моите стъпки кънтят.

Етикети: , , ,

понеделник, януари 28, 2008

the Holy Land

Още преди check-in, охраната подлага всеки един на кръстосан разпит. “Откъде идвате?, С какво пътувахте?, Спирахте ли някъде?, Оставяхте ли колата без надзор?, Някой да ви е давал нещо?...

А обикновено една страна се познава по летището. (Изключение може би прави наебания Детройт, на чието международно летище, освен милионите магазини има оксижен бар с персонал от разнорасови мадами от класата на тези в козметичен салон в Сохо.) Нашето си летище, макар и с терминал 2, е нещастно, пусто и полетите са винаги под въпрос, благодарение на архитектурния гений, решил да го дислоцира във вечната мъгла. Чувала съм, че мястото било умишлено избрано по време на Втората световна, за да сме трудни за откриване. И така сме си останали... труднодостъпни. Няма да драматизирам излишно. Все пак излетяхме, кацнахме, аплодирахме. Това с аплодирането след приземяване много ме забавлява. Като край на представление, но тук е сякаш “оживяхме, представлението продължава!”.


Оттук всичко тръгна сравнително гладко.

Планът за екскурзията беше следния: първите пет дни (два преди Коледа и два след) прекарвам със семейството и се придържам към групата по стъпките на Иисус – от раждането му във Витлеем до разпъването на Голгота, през много от чудесата в Назарет. На петия ден ги изпращам до Тел Авив и се обаждам на израелския си приятел Илел или някой от списъка с телефони на познати в джоба ми, с които се омазваме следващите 2 седмици. Всъщност други познати нямах. Телефоните бяха на един графити-артист от нета, който някога съвсем виртуално ми помогна да направя шаблон на Моамър Кадафи в подкрепа на медиците в Либия, някакъв катерач, работил с приятели-катерачи, реге диджей, с който други приятели се запознали на фестивал в Германия, и разбира се, адреси на хостели в Йерусалим и Тел Авив и инструкции как да стигна до тях. Е, не може да се каже, че съм тръгнала неподготвена...

Пристъпих към изпълнение. Първите дни изглеждаха горе-долу така: 8:00 - ставане и закуска, 9:00 – Божи гроб (моля, викайте ми “хаджи”), 10:00 – минути за снимки,... За кратко време бях в най-стария град на света, най-ниската точка на света (Мъртво море е фън лайк шит.), собственоръчно се баптисах на река Йордан, ядох от рибата, която Иисус някога размножил и нахранил 300 човека без жените и децата. И тях нахранил, но те не се броят... Стъпах в три от четирите морета, към които Израел има излаз, празнувах Рождество Христово във Витлем на площад, пълен с араби, които почнаха да ни наобикалят и пускат ръце и ние се изнесохме.

Успоредно с историческите и религиозни атракции имах възможност да наблюдавам и един друг културен феномен – 60 българина в автобус и половина на средна възраст 45 години, които мрънкат, нервничат, а влязат ли в магазин се изпокарват помежду си. Няма такова!

С наш'те наистина беше хубаво, все пак това беше първото ни семейно пътуване в чужбина, но и се радвах, че свърши.

Ето, че се срещам с Илел (споменавала съм го и друг път) в кафенце на плажа в Тел Авив. Запознахме се това лято в Чикаго. Търсех най-евтиния начин да стигна до Ню Йорк и започнах работа при него като тираджия и хамалин за три дни. Тежка и ужасно мизерна работа, но и както се оказа, добре платена. После си направихме среща в Амстердам, идва ми нагости в България,... С две думи, нов приятел, с който съм преживяла повече, отколкото с много от старите. Нахилен ме помъква към някакъв бар и се запознавам с някои негови приятели, накрая си хващаме влак, за да стигнем до Ювелим – селото, в което живее семейството му.

Селото е... кокетно, къщата е огромна, без да е маниакално чиста. В хола има пияно и в почти всяка стая по една китара. Родителите му са сърдечни хора, горди с Илел, тримата му братя и две сестри. Илел не вярва в гордостта. Казва, че баща му цял живот работи в завод за оръжия, прави оптиката, с които се въоръжава армията и остава за износ. “Израел е един от най-големите износители и аз съм много горд от това!” И двамата се разхилваме. Майка му е американка и в момента работи с инвалиди в съседно село. След 3 дни ще се разболее, ще ходим по болници и ще се напиваме от мъка. Слава Богу, оправи се.

На следващия ден отиваме на стоп до някакво друго село по на север да ядем хумус и да се срещнем с братовчедката на Илел, за която слушам отдавна.

Еля е най-очарователното нещо, което съм виждала. Нежна, мъничка, постоянно говори за секс и се смее след всяко нещо, което тя или някои друг каже. Живяла е в Коста Рика, където се е грижила за малки тигърчета, пантерки и други рожби на джунглата. Цяла вечер лаф, смях, нови хора. Оставаме да спим там, а на следващия ден се закарваме в посока Тел Авив до път 443, построен изключително за евреи, където тримата да се включим в протестите на местното палестинско население.

Когато преди години започнали строежа и взели земята от местните, им обещали, че пътя се прави в интерес на живущите в района, щял бъде транспортната артерия на шестте палестински селища, измежду които и Рамала. В следващия момент, обаче решили, че поради съображения за сигурност преминаването на палестински граждани няма да се допуска. Тук не става въпрос да се спре нахлуването на палестинци на територията на Израел, а за магистрала намираща се изцяло в земите на Западния бряг. Сега местните са принудени да карат по черни пътища, встрани от този, което прави пътуването опасно, удължава го и го оскъпява повече от двойно. Само късметлии с издадено им временно разрешително могат да се радват на шорткъта.

Като цяло пътищата в Израел са безупречни, някои на не повече от две години. За да стигнем до мястото на протестите минаваме през Модеин Илит - едно от онези нелегални по международното право еврейски селища, построени по най-високите стандарти на урбанистично планиране, с перспективата да се разрастват, но така че пак да останат зелени площи. Тази колония е основана 1993-та г. Красив, бял град, пълен с ортодоксални евреи, за които дори срането е свята дейност. Само след няколко километра, в управляваните от араби села картината рязко се променя – мръсно е, без улично осветление и тротоари.

Огромните циментови ограждения започват от знаците индикиращи, че наближаваме главния път, известен като магистрала 443. Докато чакаме някакъв активист да ни вземе с колата си, встрани виждам двама палестинци да преминават през дупка в оградата, да излизат на пътека и да тръгват нагоре-надуло по хълмовете. Илел също ги вижда. “Може би отиват на работа, може би пренасят експлозиви.”

Закарват ни до Бейлин с кола. Купуваме си фалафели и се виждаме с други протестиращи от Израел, Англия, Испания, Америка, един японец. Аз представям България. Не сме голяма група, но е важно, че сме там да покажем съпричастност. Идеята е арабите да видят, че не всички израилтяни са съгласни с това, което правителството прави от тяхно име. (Също както назад във времето, когато евреи започнали да се заселват в земите в днешен Израел, не всички били агресивно настроени. Част от тях, противно на ционистите, искали да живеят редом до палестинците, без да налагат свои правила и основават своя държава. Палестинците пък, от своя страна, нямали общ враг, срещу който да се обединят, както сега, а враждували момежду си.)

Всички се натоварваме в микробусче. Седнала на земята и се опитвам да ям фалафел, докато вземаме луди завои нагоре до селото. Събираме се и чакаме не знам какво. Малки палестинчета ни наобикалят като циганета, без да спазват онази общоприета дистанция от минимум 20 сантиметра, която във Великобритания е дори двойна. Черпят ни със семки и се смеем на комуникацията, която осъществяваме. Напълно невербална. Появяват се и баш мъжете и протеста започва. Тръгваме от мястото, където досега чакахме, по полянка и нагоре към пътя и строените израелски войници. Обикновено до там може да се отиде невъзпрепятствано, но точно в деня на протеста предвидливо са издали забрана, така че военните да могат да стрелят легално по нас. Скандираме нещо на арабски. Може да се отричам от майка си, незнам. Или адресирам техните майки... Така или иначе и от двете страни идва подкрепление – още хора от селото vs. два военни джипа. На моменти става напрегнато. Виждам само реакции без да разбирам какво ги провокира. Някои от по-възрастните палестинци се спречкват с военните. Наобикалят ги 10-тина от новите ми познати от микробуса с фотоапарати и камери. Двама от военните, единствените двама в сини униформи, също имат камера, но снимат от далеч. Това явно си е няк'во шоу всеки петък. По-яко е от на клуб. Има повече адреналин, може да те удари камък, обгазяват те... Че и хваща. И кик има. Подкарват ни надолу към улицата. Интернационалната групичка оставаме, а униформените подгонват палестинците нагоре по отсрещния баир, които се насочват към високи изоставени сгради. Военните стрелят по тях със сълзотворен газ. Решават, че стига толкова и е време да дадат урок и на нас - сеирджиите. Първо покрай нас минават пешаците, след това и 2-та джипа. Вторият спира. Пуска граната. Потегля. Всички тръгват да бягат. Тръгвам и аз. Влизам в двора на някакви хора, а след малко при мен идва разплакана и сополива американката. Понадишала се е добре. Редовните по протести като този си знаят и си носят лук в мънички кутийки. Като го помиришеш страшно облекчавал дишането и като цяло ефекта от сълзотворния газ. Понякога палестинците дори хващат изстреляните по тях гранати и ги мятат обратно при войниците, което е много смешно да се наблюдава. От друга страна, самите войници в действителност са деца на по 18 години, въоръжени с М-16, които се гледат отстрани и си мислят, че е яко. Че те са много яки...

Етикети: , , , ,

сряда, ноември 28, 2007

Israel vs. Palestine

Цяла седмица основна новина в Yahoo е Bush, който събира в Белия дом Abbas и Olmert - палестинския и израелския лидери, което де факто са първите официални преговори на двете страни от 7 години насам. Bush, този виден дипломат и изявен медиатор, се среща с тях и заедно, и поотделно. "The time is right", казва, "Нека младите се обичат, ние ще помагаме с к'вото можем"... Плановете са до края на тази година да се постигне яснота какво ще се случва в Близкия Изток. Ще има ли независима Палестина, ще има ли мир. И по-същественото - как ще се изпълни със съдържание думичката "мир". Ако този път наистина се постигне съгласие, а явно такива са настроенията, това ще даде началото на дълъг процес. Трябва да се реши какво ще стане с нелегалните еврейски селища в окупираните земи, издигната 700 километрова стена в същите тези земи дали ще бъде преместена, така че да очертава новите граници или повече няма да има нужда от нея. Ще освободят ли палестинците от израелските затвори. Мисля си, уж цивилизовани хора евреите, а си осигуряват сигурност със стени и пропусквателни режими. И с танкове. Голям спек, когато всички те мразят.

Откъде накъде имам самочувствие да пиша за това и имам ли достатъчна подготовка? - Не. Но въпреки че по нашите новини не дават нищо свързано с Конфликта, на мен постоянно ми се набива в очи.

По всички яки точки по света, където има партита, наркотици и жени, задължително ще срещнете групичка 21-годишни израилтяни. Случи ми се миналата година в Сан Франциско, тази в Амстердам.. (А когато нещо се случи 2 пъти, то най-вероятно ще се случи и трети.) Обикновено, издивели след 3-годишна казарма, отиват някъде да се омажат. Възползват се от партитата, алкохола и наркотиците, и при изключителен късмет и от жените. По това време започват да им се появяват пиърсинги и татоси. (Между другото подозирам, че в Израел пънка е жив и добре.)
Тази година се запознах и с един по-различен евреин. Ъъъъ израилтянин. Попътувахме заедно, после той дойде в България, а сега за празниците ще го видя в Израел. Ъъъъъ Палестина. Казва се Hillel и е един от онези, отказали да отбият военна служба. За разлика от повечето, той не се е покрил с фиктивно медицинско, а го е направил демонстративно, придружено с гладна стачка. Толкова демонстративно, че Amnesty International се заемат със случая му. Последиците от отказа му са затвор, невъзможност след това да си намери работа, разочарованието на родителите, за които е чест да видят сина си войник.

И така, ако до сега съм си мислила, че ивицата Газа е пръдня, ето че ще мога сама да видя колко е засрано положението.

Ако имате свободни час и 20 мин., изгледайте Peace, Propaganda & the Promised Land. Филмът разказва как международните медии представят кризата и като последица оформят обществено мнение. Как в новините се показват сцени на насилие, в които палестинци замерят с камъни израелски войници - сцени извадени от общия контекст. Никъде не се споменава, че тези войници са на палестинска земя, че това се случва в окупирани територии. Нелегално окупирани по международното право между впрочем. Казват "Израел отвръща на атаките", "Израел се защитава", когато именно Израел е насилника на чужда земя. Военен окупатор се защитава. WTF? Излиза, че от 1983-та Израел провежда професионална PR кампания в Щатите. Репортери и редактори са наблюдавани, контролирани, цензурирани, сплашвани. Когато има жертви и от двете страни, "конфликта е в разгара си", казват и показват семейства на избити еврейски войници и личните им драми. Когато жертвите са само араби, се съобщава, че положението е "относително спокойно". Друга манипулация: еврейските селища, които се появяват на ключови места в Палестина (по хълмове и около водоеми) с идеята след време да бъдат анексирани - грубо посегателство върху суверенитета на палестинците. Селища, които в новините са наричани квартали, вместо колонии. След 11. 09. PR стратезите (от най големите американски PR компании), за да асоциират израелската кауза с USandA вкарват в обръщение думичката "тероризъм". И изведнъж окупацията става част от борба срещу тероризма, в която започват да се наливат милиони долари.
Когато хора живеят в отчайващи условия с целенасочено парализирана икономика благодарение на Израел, разрушаване на домове както обитателите са вътре, блокиране на линейки и недопускане на бременни жени през пропусквателните пунктове, за да родят - при всичкото това системно нарушаване на основните човешки права на палестинците, явление като камикадзетата остава единствена възможна ефективна съпротива. Когато нямаш въоръжена армия, танкове и подкрепата на Щатите ставаш отчаян, ставаш терорист.

Вярно палестинците са бедни (ако бедността е порок), необразовани и раждат като цигани. По-трудно ни е да се асоциираме с тях. Но кой решава чии живот е по-ценен, чие страдание е по-голямо, чия истина е Истината... Ще видим.

А през това време аз ще си нося палестинския шал, че по ме е шубе от сладурите от Хамас, отколкото от нек'ви си евреи.. *wink*

Етикети: , , , , ,