L'Europeo

A revolution isn't a gala dinner. It cannot be created like a book, a drawing or a tapestry. It cannot unfold with such elegance, tranquility and delicacy. Or such sweetness, affability. Courtesy, restraint and generosity. A revolution is an uprising, a violent act by which one class overthrows another.

С мисълта, че хвърлям 8 лева си взех втория брой на италианското списание L'Europeo. Втори брой за България, пръв за мен, а иначе с история от 45-та година. Хипарка със запален конус на корицата и 1968 в червено. Оптимизъм и хедонизъм.
Летата в Щатите съм карала хора да ми разправят за тогава. В Сан Франциско говорих с гангстер от Haight Str, прекарал живота си там, разказа как се е променяла култовата улица през годините – как хипитата превзели, после черните и кои извести личности са се друсали по ъглите; в Детройт възрастен човек, целият в татуси, преживял появата на LSD - “been there, done that“, каза; ветерани от войната във Виетнам са ми признавали как се продавали алкохол и цигари на жълтите, за да изкарат някои лев/долар.

От Hollywood прекрасно са се погрижили да опознаем този период от американската история, барабар с модата и интериорните решения, музиката и клубния живот, арт, арт, арт.

16 февруари Beatles и Mia Farrow заминават за Индия при духовния наставник Махариши;

16 март Робърт Канеди обявява кандидатурата си;

4 април Мартин Лутър Кинг е застрелян;

29 април премиера на “Коса“ на Бродуей;

5 юни Робърт Кенеди е застрелян от палестинец;

19 юни около 50 000 души се събират във Вашингтон на протест, предвождан от вдовицата на Мартин Лутър Кинг;

16 октомври оная култова снимка на почетната стълбичка на Олимпиада, победилите на 200 метра черни американци поздравяват със знака на Black Power;

20 октомври Онасис и Жаклин Кенеди сключват брак;

5 ноември Никсън е избран за президент;

24 декември Аполо 8 застава на орбита около луната. В пряко предаване по телевизията членовете на екипажа четат текстове от Библията.

След всичко това за останалата част от света малко се бях сещала.

И сега обратно към списанието.

Не съм запозната с писанията на редактора Калина Андролова. (Линчувайте ме, но не чета Новинар.) От уводната й статия малко се уплаших. Сякаш писана от ученичка, която си води тефтерче с крилати фрази и тук просто ги е навързала, някои в кавички, други не. "Културата е възпитание в степен на съпротива.“,“Революцията не е ли най-приятния ден от седмицата?“, “Някои хора са по-прозорливи, но то е с цената на периодична омраза към себе си.“, “Ние сме жители на един непрекъснато променящ се фанатизъм.“ И т. н. и т. н. На ей толкова бях да ме откаже.

От страница 10 нататък обаче следва хубавата част. 160 хубави страници пълни с интересни текстове, култова фото-журналистика и подбрани рекламодатели. Първите статии са за това състояла ли се е въобще 1968-ма в България. Деветото издание на световния фестивал на на младежта и студентите в София и реакциите провокирани от световните събития. Участието на наши части в потушаването на Пражката пролет. „Наши части“ се оказаха по-големите с 2-3 години приятели на баща ми. Голяма година било за Чехословакия, а ние сме пак путките. Има снимка на шикозната тогава Лили Иванова – шикозна от главата до петите. Малко за Невена Коканова, малко за Радой Ралин, за Блага Димитрова и сладкото виетнамче, което си осиновила. Малко, колкото такива като мен да придобият представа, защо са ни скъпи тези хора. Времето им придава доза романтизъм и Лили Иванова престава да бъде просто карикатура, Блага Димитрова престава да бъде задължение от учебника...

Култ към революцията.

“И богатият и клошарят са равноправни; и единият и другият имат право да спят под мостовете на Сена. Само че първият, за разлика от втория, не упражнява това си право – това е демокрация.“

Следва обстойна статия за Франция и културната революция през същата 68-ма. Концертите в двора на Сорбоната с графити “Долу светът, в който гаранцията да не умрем от глад бе изтъргувана за гаранцията, че ще умрем от скука“, барикадите, хаоса, Сартр, закриването на фестивала в Кан, описано така, че все едно си там. Интервю с Даниел Кон-Бендит – студентът започнал революцията с въпроса си защо към часовете по физическо няма сексуално образование и довел Шарл дьо Гол дотам да попита чрез референдум народа си „вий мен уважавате ли ме?“. Сега е в Европейския парламент като част от Зелената партия.

Напрвена е кратка ревизия на любовния живот на Бриджит Бардо. Кратка, кратка... 13 страници.

Още за Чехословакия, Италия, Сърбия.

По темата изгледах the Dreamers (2003) на Bertolucci - невероятно красив филм! за брат и сестра французи, оставени сами в къщата на родителите си. На гости си канят американски студент и на фона на размирния Париж през 1968 те прекарват времето си затворени, играят на филми, които игри преминават в психологически изпитания. Има препратки към стари класически ленти, което е и мечтата на Bertolucci - да живее във филм.

spam

добре Таня, в моя абсолютен свят...
1. хората започват живота си стари, за да се превърнат в бебета;
2. когато се появи добра идея, всички я разпознават;
3. пътувам Ню Йорк - Сан Франциско - Хонолулу - Токио - Сингапур - Лондон - Барселона - Кингстън - Кейптаун - Багдад - ...(без това да се отразява на околната среда или джоба ми);
4. няма идеал за красота;
5. ям суши всеки ден.

предизвикавам Niko, La Primavera, Rootique, kozzmen, архитект Янчев

ps: съгласна съм и да има wireless навсякъде.. for free.

TV

сърцето ми казва Eminem, а разумът - Мoby. добре че никой не ме кара да избирам. а това е само едно от поредица яки интервюта в канадското предаване TheHour. всъщност висш пилотаж в тази сфера.

we are fun racers

май

Peaches партито беше едно от най-добрите, да не кажа най-доброто поради късопаметност. Не беше яко по онзи начин, когато виждаш познати и е social, и е разнообразно, и friendly. Не. Не беше нужно да е такова. Peaches изпълни сцената и целия клуб без да остави място за никакви разсейващи фактори. Водеше се DJ Set, но вместо да пуска своите парчета, тя ги изпя. Вика ни bitches в добрия смисъл на думата и си слага микрофона наместо хуй, пада зад сцената, въртя синджири около врата си и пусна един турски гей от публиката да се качи да танцува на сантиметри от миксера, ... лека, абсолютно професионална, уникална. Обичам я от първия момент когато я чух, а след като я видях вече си имам житейски role model. Искам да знам what else is in the teaches of Peaches (besides sex on the beaches). Истанбул е невероятен град, но за мен тя си остана highlight-а на пътуването. Накрая си поисках плакат от услужливите турци, на които сякаш културата не позволява да отказват. Сега виси на стената ми в златиста рамка.

Тъкмо когато животът ми се върна към нормално, ми гръмна харда. Нямаше експлозия, нито искри или дим. Информацията ми бе затрита съвсем без зрелището, което заслужаваше. Подобни неща се приемат философски - нали съм здрав, имам и по-големи ценности... А и липсата на лаптоп има редица положителни страни. Да си го кажем, интернета е една от основните причини за затлъстяване на най-удобните части на тялото. През седмиците без компютър ми остана време да почета, да се видя с приятели, да погледам телевизия. Дори имах неблагоразумието да изгледам шибаната Евровизия, което нямаше да си простя ако не беше една единствена песен насред всичката скръб - френската. Разбира се, тя дори не влезе в първите десет. Не беше за тоя топ тен. Хората са нещастници.

юни

В натовареният ми график на self-admiration се наложи да вместя някои от безмилостните удари на реалността. Оперираха майка ми. Камъни в жлъчката. Диабета и бил подарък от тати, камъните от мен. Не се разбираме много и това добавя допълнителен драматизъм. Преди операцията ми беше предадено семейното злато, няколко стотин лева и подарък, който да предам на нейна приятелка. Сбогувахме се един вид. Взеха я в операционната в 9:00. Принципно 45 минути е процедурата. Мина час,... два... два и половина... В такива моменти едни особени мисли нахлуват в съзнанието. Мисли, които по принцип си стоят закътани и не допускам да превземат и вилнеят. Всеки гущер иска да бъде дракон. Всеки иска да е силен, хладнокръвен, а подобни ситуации определят човека. Аз се предадох на страха. За някакви часове всичко, което правя изгуби смисъл. Пуфф - изчезна. Върнаха я бледа, разпрана, с висящи дренажи от стомаха и оповръщана.

Още на следващия ден нещата придобиха по-светли оттенъци. Семейно преживяхме катарзис в първия, аристотеловия смисъл на думата.

И без тези три дни прекарани в хирургията, съм обсебена от мисълта за старост и болести, от изгубване на разсъдъка, на способности... Виждам го да се случва наоколо и как единственият начин да се приеме е със смирение от обречеността. Нещата просто не отиват на добре... В този ред на мисли едно интервю на Terry Pratchett от вчера.

I'm Blue